Емилио Салгари - Калифорнийска поща

Преди много години, когато в Северна Америка още не бе построена огромната и чудесна железопътна линия, свързваща Ню Йорк, царицата на Атлантическия океан, със Сан Франциско в Калифорния, царицата на Тихия океан, съобщенията тук бяха много трудни и дори извънредно опасни.

Тогава се използуваха големи пощенски коли, каквито са използували нашите деди — издути отстрани, с огромен сандък, прикачен отзад, за писмата и с багажник на покрива.

Тези коли можеха да побират не повече от осем души и бяха теглени от три чифта коне, които се сменяха всеки път, когато пристигаха в укрепленията, разпръснати из необятните равнини на щата Арканзас на индийската територия или на щата Ута.

Колите бяха управлявани от един или двама от онези силни кочияши с изпитана смелост, винаги въоръжени до зъби. За това пътуване, което днес тихоокеанската железница извършва за не повече от три-четири дни, тогава отиваха не по-малко от осем седмици, а понякога и повече.

Злополуките, на които бяха изложени тези пощенски коли, бяха толкова многобройни, че пътниците правеха предварително завещанията си. Те никога не бяха сигурни дали ще пристигнат живи там, закъдето са тръгнали.

Ту ги нападаха индианците, по онова време много по-многочислени от днес и винаги във война с белите поселници и с войниците на правителството, ту бизоните, които преобръщаха колите и ги правеха негодни да продължат пътя си, ту свирепите сиви мечки, които се хвърляха върху конете и ги изяждаха.

Нещастните пътници, изоставени насред безкрайните равнини, отдалечени на стотици мили от най-близкия пост, често умираха от глад, ако не попаднеха в ръцете на червенокожите, много по-жестоки от зверовете. Тогава никой не оставаше жив.

Една вечер през октомври 1867 г. огромна пощенска кола, чиято старинна форма напомняше дилижансите от XVIII век, спря в Клинтон — малка станция, изгубена сред пустинните земи на Арканзас. Станцията се състоеше от двадесетина дървени къщички и от едно укрепление, охранявано от малоброен гарнизон, разположен там за защита на петнадесетте семейства на поселници.

Колата караше мъж с херкулесова сила на име Моргат, един от най-известните кочияши. Този мъж бе пътувал повече от петнадесет пъти между Сан Франциско и Чикаго, сражавайки се с индианците и с разбойниците от равнините, които не бяха по-малко страшни от червено кожите.

В колата имаше само трима пътници: един млад канадец, пътуващ за Сан Франциско, за да прибере голямо наследство от роднина на майка му, и двама търговци на кожи.

Огромният Моргат току-що бе седнал на масата пред една великолепна дива пуйка, подарък от коменданта на поста, и смяташе, докато се сменят конете, да я омете без остатък, когато му се представи тридесетинагодишен мъж, облечен като ловците от равнината — с широки панталони по мексиканската мода и синя фланелка със златни украшения.

— Кога ще тръгнете? — попита го ловецът без заобикалки.

— Веднага щом впрегнат новите коне — отговори великанът, без да вдига очи от наченатата пуйка. — Закъснял съм с двадесет и четири часа и бързам да наваксам изгубеното време.

— Значи след един час?

— Да, ако пътниците, които карам, са си починали достатъчно.

— Имате ли две места?

— Дори и четири.

— Двама сме: аз и жена ми Мери.

— Много добре — отговори Моргат, продължавайки да лапа. — Струва четиридесет долара.

— Трябва да ви предупредя обаче, че като вземате мен и жена ми, се излагате на опасност да бъдете нападнат и да преживеете лоши мигове.

Моргат вдигна глава и за пръв път разгледа ловеца от равнината.

Събеседникът му бе хубав мъж, висок и силен, с гордо лице, украсено с дълга черна брада, един от онези хора, които не се разтреперват лесно пред опасностите.

Доволен от огледа си, кочияшът опря лакти на масата, сложи брадичката си върху ръцете и каза:

— Защо мислите, че като взема вас и жена ви, ще бъдем нападнати? Кой сте вие?

— Ловецът О’Бриент, ирландец.

Той извади от джоба си една бутилка джин, отпуши я с нож и като напълни две чаши, каза:

— Ако имате търпението да ме изслушате, ще ви кажа защо сме изложени на опасността от нападение.

— Когато човек има пред себе си пълна бутилка винаги може да слуша — отговори кочияшът, след като пресуши чашата си на един дъх. — Говорете, господин О’Бриент.

— Трябва да знаете — каза ирландецът, — че преди четири седмици, когато преследвах една черна мечка и я раних на брега на рекичката, срещнах един индиански вожд. Бях го срещал вече няколко пъти да върви по дирите ми, без да ми причини някаква неприятност.