Емилио Салгари: Драма в пустинята

Старият капитан Легран привърши обикновената си разходка по задната част на кораба, запали за трети път лулата си, облегна се на перилата и ми каза с тайнствен глас, като сочеше брега:

— Ето там… Виждате ли онази бяла точка? Ех, каква страшна нощ беше, синко! …

Спрях се и загледах капитана на кораба. Лицето му беше набръчкано, а кожата му — добила вече бронзов цвят. В този момент преживяваше нещо дълбоко.

Нашият кораб се връщаше от Южна Африка и сега минаваше на около три мили от сухото крайбрежие на Западна Сахара, което се простира от границата на Сенегал до Мароко. Движехме се, тласкани от лек попътен западен вятър.

Тук брегът наистина изглеждаше пуст, без градове и селища, настлан с пясъчни дюни и опасни каменисти брегове, в които със страшен шум се разбиваха вълните на Атлантическия океан.

Капитан Легран, красив мъж, марсилски тип, имаше около четиридесетгодишна морска служба. След кратко мълчание той удари с юмрук по борда на кораба и каза:

— Да… точно тук… пред онзи връх, наречен белият, ни нападнаха онези проклетници. Ах!… Ако в онази нощ имах няколко оръдия, щях да освободя пустинята от тези разбойници.

— Извинете, капитане — прекъснах го аз. — Но мога ли да знам за кого говорите?

Капитан Легран ме погледна учудено, че не го разбирам, но след това се опомни и каза:

— Ах… да! Наистина. Онази нощ вие не бяхте с нас… Щастие сте имали, млади момко, защото сега нямаше да сте жив и да ме слушате. Само аз се спасих от ръцете на тези пустинни пирати. Бедните ми другари!… Кой знае къде са сега! Може би в някоя далечна област из Централна Африка или пък са загинали в страшни мъки от търговците на роби.

— Капитане, не желаете ли да ми разкажете за това приключение? Не съм чувал нищо за него, а по всичко личи, че е твърде интересно.

Марсилецът изпусна няколко кълба дим, хвана ме под ръка и ме заведе на капитанското мостче. Над главите ни беше опънато платнище, за да ни предпазва от палещите лъчи на африканското слънце. Поръча да донесат последната бутилка бира, изпи една чаша и започна …

Това, което ви разказвам, се случи преди пет години. Макар и отдавна, струва ми се, че беше вчера. Тогава командувах един малък стотонен кораб, поверен ми от един марсилски корабостроител. Обслужвах крайбрежията на Сенегал. Продавах на негрите медни, позлатени пръстени, стъклени перли, стари пушки и други неща, от които изкарвах добра печалба. Взех със себе си седем моряци, всички от Марсилия, и един домакин, който притежаваше такава сила, че можеше да убие вол с юмрука си.

Бедният Махот! Неговата необикновена сила май го погуби. Защото той стана първата жертва на тези разбойници.

Направихме добра сделка със сенегалските селища. След като разпродадохме всичко, се насочихме към Гибралтарския проток. Отивахме до някой испански крайбрежен град, откъдето щяхме да натоварим нови стоки за продан. Отначало пътуването минаваше леко и щастливо, въпреки силните вълни на Атлантическия океан, които доста ни поизплашиха. Но когато навлязохме в тези места, обзе ни онова спокойствие, познато само в тропическите краища.

Корабът ни спря, като че бе закован от някое морско чудовище. Едва можахме да минем няколко мили. И това за двайсет и четири часа.

На около две мили от нас се издигаше онзи връх, нареден белият. Бяхме доста угрижени, защото течението ни тласкаше към него. Близо шейсет часа, откак корабът ни се намираше почти в покой. Привечер на третия ден забелязахме да се отделят няколко черни точки от брега и да се насочват към нас.

Пръв ги забеляза Махот и дойде да ме предупреди.

— Капитане каза той, — изглежда няколко лодки искат да ни приближат.

Не повярвах на донесението му или по-скоро не обърнах внимание, защото знаех, че тези брегове са необитаеми.

Рядкост бе да се види някой бедуин с камилата си зад скалите. Знам, че тези пирати на пустинята не обичат морето и затова не отдадох голямо значение на думите на моя храбър моряк.

Не мина много време и Махот ме намери в каютата ми, за да ми каже:

— Капитане, не съм се излъгал. Няколко лодки приближават към нас.

Този път нямаше място за съмнение. А знаех, че Махот вижда на далечно разстояние, като че си служи с далекоглед. Скочих от леглото си и отидох веднага на кувертата.

Луната, току-що изгряла, осветяваше величествено водите на океана и позволяваше да се види не само африканският бряг, но и белият връх.