Емилио Салгари - Драма в пустинята

Знаех, че не ме очаква нищо добро. От часовоя пред палатката разбрах, че арабите са се събирали на съвет и в момента решават съдбата ми.

Нощта настъпи, без да разбера какво са решили. Изминаха осем мъчителни часа.

Най-сетне, когато луната изскочи, видях арабите да оседлават камилите и да разглобяват палатките. В главата ми проблясна малка надежда. Ако заминеха, без да ме убият, това означаваше, че са се отказали да отмъстят за главатаря си.

Първите натоварени с желязо камили заминаха. След тях потеглиха другите с товара на палатките и моите другари, вързани като затворници. Най-накрая вървяха арабите.

При мене останаха само двама араби. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво ли щеше да стане? Безполезно бе да питам пазачите. От погледите им разбрах, че не ме чака нищо добро. Чак когато началото на кервана започна да се губи зад пясъчните височини, откъдето щеше да навлезе в пустинята, главатарят на арабите с кирка и лопата в ръце ме приближи. Никога няма да забравя свирепото изражение на лицето му.

— Убий ме! — извиках аз. — Не ще ти бъде трудно, защото съм вързан.

— Да! Ще те убия! — със зла усмивка отвърна той. — Но смъртта от нож или пушка ще бъде сладка за теб. Скоро ще разбереш какво наказание съм ти избрал.

И по негов знак двамата араби взеха кирката и лопатата и започнаха да копаят трап в пясъка.

Гледах обезумял тези приготовления. Какво ли мислеше да прави с мен? Дали щеше да ме закопае жив този палач? Но смъртта ми нямаше да бъде тъй страшна! … А той каза, че ме чака мъчителна смърт.

Невъзможно ми е сега да опиша преживените страхове в този ден.

Когато трапът стигна метър и половина дълбочина, двамата разбойници ме хванаха и без да ми отвързват ръцете, ме хвърлиха в него и ме заринаха с пясък до раменете.

Само главата ми остана да стърчи над пясъците. За да бъде наказанието ми още по-жестоко, главатарят на арабите постави на една крачка от мен стомна с вода и едно панерче с фурми. След това ми се подигра с думите:

— Сега, ако можеш, яж и пий!

Напразни бяха усилията ми да помръдна. Обезумял от гняв, заплюх нещастника.

При тази обида той грабна пушката си и насочи цевта в челото ми. Но веднага се отдръпна.

— Не — каза той, — не искам смъртта ти да бъде лека.

— Убий ме! — крещях аз. — Разрежи гърлото ми и ми изпий кръвта като тигър!

— Не — отвърна той с ядна усмивка.

— Бъди проклет.

Главатарят се изсмя злобно, грабна пушката си, качи се на камилата и без да се обърне, догони кервана.

Скоро след това, останал съвсем сам, виждах само едно пясъчно море. Опитах се да се раздвижа, но напразно.

Луната залезе и всичко потъна в мрак.

Мълчанието бе дълбоко. Долиташе само далечният шум на разбиващите се в скалистите брегове океански вълни.

Обзе ме ужасен страх. Струваше ми се, че ще бъда удушен от някой звяр. Знаех, че лъвовете се срещат рядко в Сахара, и то само в оазисите, където има вода. Но хиените? Те скитаха често край бреговете на океана. Примирих се и си пожелах по-скоро да дойде смъртта, колкото и страшна да бъде тя.

Нощта мина мъчително и бавно. Имаше моменти, когато мислех, че ще полудея.

Слънцето се показа бавно и обля с горещите си лъчи пясъка.

Положението ми стана още по-тежко. Горещината ме задушаваше, мъчеше ме вече и ненаситна жажда. Притъмня ми пред очите и припаднах от непоносимата жега.

Когато дойдох на себе си, видях хора с камили, наведени над главата ми, и чух глас, който ме питаше:

— Кой си ти, нещастни човече?

Не бяха неприятели, а случайни пътници мароканци, които минаваха с кервана си край мен.

Изровиха ме набързо и ме настаниха в една палатка. Дадоха ми няколко глътки вода, смесена с ром и кафе, а след това няколко хапчета от брашно и мед.

Почувствувах, че силите ми се възвръщат.

Когато мароканците чуха разказа ми, погледнаха ме и произнесоха името Бен Зав!

— Кой е този Бен Зав? — запитах аз.

— Най-жестокият арабин, един от най-свирепите пирати. Нещастни са тези, които попаднат в ръцете му.

— Значи не ще видя никога моите моряци?

— Не мислете вече за тях — отвърна водачът на кервана, — те са загубени завинаги …

След четиридесет дни стигнах в Мароко и се отправих за Танжер. Потърсих френския консул, комуто разказах за случилото се и го помолих да помогне на нещастните моряци.

Няколко дни по-късно, когато отидох при консула за новини, не стана нужда да задавам въпроси. Печалният отговор се четеше по бледото му лице, по което се търкулнаха две едри сълзи …