Емилио Салгари: Битка в океана

През март голяма част от английската флота, намираща се във водите на Бостън, се отправи към старото море, с гарнизон повече от десет хиляди души, изморени от дългата обсада. Падането на главния град на провинцията Масачузетс беше нанесло страшен удар на английското могъщество в борбата с американските бунтовници.

Маркиз Халифакс беше взел страната на англичаните, докато барон Лелан се биеше на страната на американците.

Важна причина беше накарала барон Мак-Лелан да се нахвърли върху тримачтовия кораб, управляван от маркиз Халифакс, негов доведен брат. Момичето, което баронът силно обичаше и беше излагал на риск живота си заради него, сега се намираше на кораба на маркиза, пленено от него.

Ето защо двамата коменданти, изправени до кормилата на своите кораби, викаха с пълен глас, без да спират:

— Огън!… Удряйте!… Унищожете ги!…

Гърмежите следваха един след друг. И вместо англичаните, придружени от маркиз Халифакс, да могат да се оттеглят към старото море победени, те бяха принудени от барон Мак-Лелан да влязат в сражение.

— Долу!… Дайте още един залп!…

Боят между корабите ставаше ожесточен. Куршумите и снарядите, тези тъжни пратеници на смъртта, летяха в големи количества и огласяха въздуха със свистенето си.

— Няма да се успокоя, докато не разбия тези разбойници! — извика капитанът на артилерията на военния кораб. — Ти какво ще кажеш, малки Флок?

— Че ти, мили Каменна глава, днес си пушил много и си изпил някоя чашка повече, за да отпразнуваш падането на Бостън — отговори един моряк едва на двадесет години, но здрав и силен като млад дъб.

— Какво говориш ти, дяволе? В стомаха си нямам нищо, освен чаша подсладена вода.

— С известно количество джин.

— Лошо си осведомен. Остави ме на спокойствие, момче! Трябва да направлявам топовете.

— Мери точно и убий чайката.

Докато говореха така и поставяха фитила, от тримачтника ги изпревариха.

Вик, излязъл от двеста гърла, придружен от хиляди ругатни, последва двойния и сполучлив гърмеж. На бързоходния военен кораб беше нанесена голяма повреда, главната му мачта беше пречупена и той не можеше да се движи с пълна скорост.

— Ах, Мари!… Ти все още си загубена за мен!… Смърт и проклятие! — извика корсарят барон Мак-Лелан. — По-добре артилерията на Бостън да беше ме разкъсала.

— Дано забият всички камбани на стария Бретан! — извика Каменна глава, който беше бледен като мъртвец. — Загубени сме! И Мари Уентуърд все още е загубена!… Бедният стар Уилям.

След повредата корабът не можеше да напредва, въпреки че вятърът продължаваше да духа. Сър Уилям, изправен на борда, наблюдаваше отдалечаващия се тримачтник, който се движеше напред като голяма точка.

Капитанът Каменна глава и господин Хауърд, вторият капитан, се доближиха до коменданта.

— Сър — каза помощник-капитанът, — дайте заповедите си.

Баронът бързо се огледа наоколо. Английската ескадра, преследвана от четири пиратски кораба от корсарите на Бермудите, беше се отправила на север. Тримачтникът като бяла точка се отдалечаваше на хоризонта. Той направи отчаян жест.

— Загубена! — извика той.

Изпусна тежка въздишка и хвана главата си с две ръце.

— Всички усилия отидоха напразно. Ах, Мари!… И брат ми, който те открадна от мен!…

— Вашите заповеди, господине — повтори капитанът.

Корсарят се стресна. Прекара ръка по влажното си от студена пот чело, после запита:

— Нямаме ли дървета, с които да заменим счупената мачта, господин Хауърд?

— Да поправим колкото се може счупената мачта и да се оставим на вятъра да ни отнесе…

— Къде?

— В Бостън ще се върнем. Само там можем да поправим тежките повреди — отговори корсарят, сър Уилям.

— Не цялата английска флота е излязла, сър — забеляза помощникът. — Хоув е оставил голямо число кораби.

— Ще направим това, което Бог е определил, отиваме в Бостън — отвърна баронът. — Ако английските кораби са много, толкова по-добре: всичко ще свърши наведнъж, мили Хауърд.

След това, като забеляза Каменна глава, който стоеше там неразделно с малкия Флок, го запита:

— Ти какво ще кажеш, старецо мой?

— Кълна се във всичките камбани на Бретан, че нашите работи отиват зле, коменданте. Със счупеното ни крило на кораба ние не можем да се мерим с англичаните.

— Ти вярваш ли, че можем да се върнем в Бостън?

— И защо не, коменданте? Корабите, които лорд Хоув е оставил в залива, за да ни нападнат, ще ни обкръжат. Но за всички камбани на Бретан ние сме все още двеста души, винаги готови да влезем в морски бой! Нашите куршуми са непокътнати и нашите саби и секири добре наострени. Може би ще умрем, но ще пием преди това английска кръв.