Емилио Салгари - Битка в океана

— Корабостроителници не липсват там сега, защото американците подготвят една ескадра. Ще поправим нашия кораб и ще тръгнем да кръстосваме океана, докато намерим този мил маркиз, кълна се във всички камбани на Бретан! Ще му изям сърцето!… По такъв начин да измъчва своя брат!… Това ме кара да се пръскам от яд, коменданте.

— Мълчи, Каменна глава — каза корсарят след дълга въздишка. — Аз съм роден под лоша звезда.

— Моят дядо винаги казваше същото; въпреки това умря на деветдесет години, стопанин на риболовни кораби, които будеха завист у всички риболовци на Маника… Не ми разкъсвайте сърцето, коменданте. Вие знаете добре, че съм готов винаги да дам живота си за вас.

— Но аз съм спокоен…

— Не, коменданте мой. Позволете на вашия стар капитан да ви каже, че в този момент две сълзи се стичат по вашите бузи.

Баронът трепна, погледна морето и слезе долу. Каменна глава поклати глава и каза:

— Какви неща стават в наши дни. Едно момиче да накара да плаче най-храбрият корсар, който познавам! На мен не ми се е случвало такова нещо.

— Не ми се вярва! — каза един глас зад него.

Капитанът се обърна с вдигната ръка, но виждайки пред себе си малкия Флок, който обичаше като син, каза без гняв:

— Какво казваш ти, вечни скитнико?

— Че татко Каменна глава със своята възраст, с тези жълти зъби като на стар плъх и с тази бяла брада, която боде по-лошо и от таралеж, не би могъл да намери и една жена.

Каменна глава, като кръстоса ръцете си върху широките си гърди, придавайки си трагичен вид, отговори:

— Знай, нехранимайко, че когато аз бях на твоите години, бях завъртял главите на всичките момичета не само в Бетц, но също и в Роскоф. Не бих се задоволил с четиридесет… Но аз предпочетох миризмата на морето и ги изоставих всичките … А сега ти ме остави на спокойствие, малки Флок. Корабът ни е ранен, а болницата е далеч, заплашват ни още много опасности.

Слезе долу в кабината при господин Хауърд, който с помощта на петдесет моряци се мъчеше да накара кораба да потегли. Междувременно една китоловна лодка се носеше по вълните, повредена и изоставена, и петнадесет души се спуснаха да вземат въжетата и платната й, които биха послужили на кораба. В това време другите под командата на Хауърд и на Каменна глава, след дълги усилия, с помощта на куките и като забиваха клинове зад кораба, бяха сполучили да го подкарат. Бостън не беше далеч.

Опасността идваше обаче от флотилията, която лорд Хоув беше оставил в залива, за да предупреждава излезлите в океана кораби.

Въоръжението на „Гръмотевица“ беше пълно, екипажът й, достоен за голям кораб, се готвеше за всякакъв риск. Решен да посрещне и най-силните нападения на английската ескадра, корабът разчиташе на старата си слава, когато всяваше ужас дори и у най-смелите.

Започваше да се смрачава, когато „Гръмотевица“ пое своя път към север. Само корабостроителниците на Бостън биха могли да изправят на крак този кръст на Северния океан, както беше казал Каменна глава при гоненето на маркиз Халифакс и Мари Уентуърд.

Духаше хладен ветрец от север, който не нарушаваше спокойствието на водата. Сър Уилям се беше изкачил на кувертата, за да управлява кораба. Той изглеждаше много ядосан; въпреки това гласът му едва се чуваше през усилвателната тръба. Въпреки повредата те се движеха към Бостън.

Луната, която приличаше на силно нагрят метален диск, светеше над океана с бледите си лъчи. Медузите и прилепите изпускаха тук и там безброй чудни искри, изчезващи при първия удар на вълните.

Корабът, тласкан от лек ветрец, напредваше твърде бързо към север. Никаква опасност за момента не го заплашваше, тъй като ескадрата на лорд Хоув гонеше разбойниците корсари от Бермудите. Те предпочитаха да нападат от американския бряг, за да могат после да се укрият в някое приятелско пристанище.

— „Гръмотевица“ куца, но върви — беше казал Каменна глава на втория капитан. — Какво повече бихме могли да искаме, след като излязохме от такова сражение?

Американският бряг се виждаше и се отдалечаваше ясно на светлия хоризонт със зелените си възвишения и дълбоки канали, източници на жълтата треска.

Нощта се беше спуснала, когато Каменна глава, винаги на страж на носа на кораба, забеляза силна светлина, която се насочваше към небето. В същия момент вторият капитан сигнализира на един от фаровете на Бостън.

— Кълна се във всички камбани на Бретан! — извика старият началник, хапейки сивите си мустаци.