Емилио Салгари: Горският вампир

По мнението на някои пътешественици горите на Южна Америка са много по-опасни от африканските. В тях обитават множество хищници, жадни за човешко месо.

Човекът, който минава през тези гори, рискува да загуби живота си буквално на всяка крачка, защото е застрашен не само от зверовете, но и от хвъркатите животни, както и от растенията, под чиято сянка може да заспи вечен сън.

През 1886 г. колонизаторите на Уругвай бяха силно разтревожени. От уста на уста се носеше мълвата, че в буйните гори, къпани от река Токантин, са намерени златни залежи. Огромно число емигранти се стекоха, за да опитат щастието си, като се надяваха, че ще се завърнат в своите отечества с пълни кесии злато.

Между първите пришълци в тези девствени гори бяха братята Пурако — двама славни младежи на по двадесет и пет години, известни със смелостта си. Бяха напуснали Сицилия, за да търсят щастието си в Новия свят.

И двамата бяха работили в златните мини на Ла Плата. Като опитни работници те смятаха бързо да забогатеят и да се върнат щастливо на родния си остров.

Снабдени с едно муле, с оръжие и с хранителни припаси за един месец, Джовани и Марко напуснаха Санта Роза де Дилен и пресякоха десния бряг на Уругвай.

След петнадесетдневно мъчително пътуване те пристигнаха без премеждия в девствените гори, за които се разправяше, че крият в себе си злато.

Огромни дървета се накланяха едно срещу друго, свързани с дълги лиани. По тях бяха накацали червени и зелени папагали, Малкй маймуни с дълги ръце скачаха по клоните и правеха разни чудновати движения.

Братята гледаха с почуда. Едва сега си дадоха сметка за куража си да тръгнат сами всред тези непознати места. Но надеждата да намерят в скоро време богат златен залеж им даваше кураж и те навлизаха все по-навътре в гъстата гора. Стигнаха до една горска полянка, заобиколена с високи кокосови орехи и банани, отрупани с плодове.

— Да спрем тук! — каза Джовани. — Струва ми се, че това място е удобно за бивак. А може би тази почва крие златото, което търсим.

Дълбоко мълчание цареше в околността на полянката. Като че тук нямаше животни, нито пък птици.

Решиха да си построят колиба. Материали не липсваха. След това щяха да изорат малко земя и да посеят жито и царевица.

Току-що бяха завършили колибата и се канеха да разкопаят наоколо, за да търсят златни залежи, когато от края на гората излезе индианец с огромно телосложение и с лице, нашарено с бяло и червено, с черни вежди и пробити бърни, в дупките на които можеше да се вкара зъб на глиган. В дясната си ръка държеше особен вид тръстикова пръчка, дълга два метра, а в лявата — сноп стрели.

Щом забелязаха дивака, Джовани и Марко прекъснаха работата си и грабнаха пушките. Бяха видели в ръцете му най-страшното отровно оръжие на южноамериканските индианци.

— Какво правят тук белите хора? — запита ги индианецът на развален испански език. — Не знаят ли, че това са земите на червените хора?

— Кой сте вие? — запита Джовани също на испански.

— Горският вампир. И ако пожелая, мога да ви изпия кръвта още тази нощ.

— Нека господин вампирът си отиде и ни остави на мира, ако не желае да изпита нашите оръжия — каза по-малкият брат Марко.

— Значи не вярвате на думите ми? — рече ядосано индианецът, като хвърли зверски поглед към тях.

Същата минута той изсвири. От близкото дърво хвръкна грамаден прилеп с червеникави криле и люспеста кожа и кацна на рамото на дивака.

— Ето хвъркатото животно, което ще изпие кръвта на белите хора, ако не напуснат страната на Патаус.

Като изрече това, той изчезна в гората. Братята бяха така изненадани от появата на хвъркатото животно, че дори не успяха да стрелят срещу индианеца.

— Е? — запита Марко. — Какво ще кажеш за това, братко?

— Индианецът поиска да ни сплаши.

— Какво беше това животно?

— Опитомен вампир.

— Опасен ли е?

— Да, братко — каза Джо вани, като се изправи замислен. — Тези прилепи, тъй многобройни в тази страна, видят ли заспал човек или животно, нападат го, продупчват кожата му и със смукалото си изсмукват кръвта му.

— И сигурно убиват.

— Не, но отслабват организма и за няколко нощи могат да уморят избраната от тях жертва, човек или животно.

— Но индианецът люто ни се закани.

— По дяволите тоя дивак и вампира му. По-добре да продължим — отвърна Джо вани.

Погълнати от работата, двамата скоро забравиха заплахата на вампира от Уругвай.