Емилио Салгари - Горският вампир

Вечерта решиха да дежурят. И не сгрешиха, защото през нощта чуха на няколко пъти рева на леопарда.

Няколко нощи подред страшното животно обикаляше колибата. Веднъж дори се опита да строши вратата.

Братята загубиха съня си. На няколко пъти се опитваха да изненадат леопарда и индианеца, но напразно. Още при отварянето на вратата животното с един скок се намираше сред дърветата. Пъргав като него беше и индианецът.

Хитрият горски жител бе измислил тази нощна тревога, за да ги накара да напуснат мястото. И това много ги изтощи.

Един ден Джовани каза:

— Ще трябва да напуснем мината или веднъж завинаги да се отървем от досадника.

Да изоставят златния залеж, който всекидневно ги възнаграждаваше все повече и повече, не беше по вкуса и на двамата.

Съдбата ги цокровителствуваше и за няколко месеца те можеха да станат едни от най-богатите хора. По-добре беше да се справят с упорития си неприятел.

— Да устроим засада на леопарда — предложи Марко. — Сигурен съм, че индианецът не е опитомил всичките зверове на гората.

— Отлично предложение съгласи се Джовани.

— Но къде да поставим засадат?.?

— Извън колибата. Ще се скрием в клоните на някое дърво. Подходяща за целта е онази симараба. Да се крием там.

— Тази вечер ли, Джовани?

— Да.

Един час преди залез слънце те преустановиха работа. Навечеряха се набързо, след което обходиха рядката гора, за да видят дали индианецът не е дошъл наблизо.

Напълниха пушките си. С помощта на една лиана се покачиха на симарабата и се скриха всред гъстия шумак. Тук не можеше да ги забележи и най-опитното око.

След малко луната изгря и освети полянката. Из гората зазвучаха хиляди странни гласове. Писъци цепеха въздуха, като че ревяха сигналните тръби на стотици кораби. Жабешкият концерт също започна. Понякога долитаха кресливи дяволски викове. Това пък беше нощната разправия на червените маймуни.

Джовани и Марко, свикнали вече на този шум, не обръщаха никакво внимание на какафонията. Мисълта им беше насочена към леопарда.

Изминали бяха два часа. Джовани забеляза, че листата на храсталака се раздвижиха.

— Марко — пошушна той, — леопардът или индианецът идват.

— Готов съм да ги посрещна — също тихичко отговори Марко. — Ще им докажа, че не съм лош стрелец.

— Разчитам на точната ти стрелба. Чу ли листата да шумолят?

— Да, ей от тази страна. И сигурно оттам ще се покаже леопардът.

Затаили дъх, двамата стояха неподвижни. Само след миг тялото на страшното животно се показа. Беше по-малък от тигър, с жълта кожа, напръскана с черно.

Тези зверове, които в Америка са от породата на тигрите, са надарени с необикновена сила и кръвожадност. При все че не са едри, те са неустрашими и нападат смело ловците. Могат да повалят дори вол и с един удар на опашката си да строшат гръбнака му.

Леопардът, навярно дресиран от индианеца, тръгна предпазливо към колибата. Дългата опашка шибаше краката му. След като обиколи колибата, животното започна да бута стените.

Сигурно индианецът беше далеч. В желанието си да го дочакат, братята стояха неподвижно на местата си.

— Ще открием огън по-късно — реши Джовани. — Той ще се досети, че не сме в колибата и ще дойде да види какво става.

Звярът обикаля известно време около колибата, след което издаде силен рев. Като че беше някаква покана. Храстите наблизо се отвориха и в същия миг се показа индианецът.

Беше въоръжен с лък и кама, чието острие блестеше на лунната светлина.

Прекалено благоразумен като всички индианци, той започна да приближава внимателно към колибата. Ако станеше нужда, беше готов да се скрие веднага в гората. Сигурно разбра, че леопардът е неспокоен. Непочувствувал миризмата на човешко месо, звярът започна сърдито да ръмжи.

— Това проклето животно ще ни провали плана — каза полугласно Джовани. — Ако индианецът се досети, че не сме в колибата, ще заподозре нещо и ще се отдалечи. А тогава трудно ще го настигне куршум.

— Да почакаме, братко.

Като че индианецът и леопардът говореха помежду си. Човекът тупаше леко земята с крак, а животното му отговаряше с различни ревове.

— Как се разбират? — учуди се Марко.

— И двамата са синове на гората — отвърна Джовани, — може би затова се разбират.

След малко леопардът доближи до господаря си, наведе глава пред краката му като послушно кученце, сякаш не беше най-кръвожадният звяр на Северна Америка. След това се отдалечи. Но не тръгна към колибата, а към дървото, където дебнеха скрити двамата братя.