Емилио Салгари - Драма в пустинята

Махот не се лъжеше.

Четири лодки, напуснали брега, се насочваха срещу ни. Отначало помислих, че са корабокрушенци — моряци в този див негостоприемен бряг, които са намерили спасение в лодките. Махот още веднъж ме извади от заблуда.

— Не, капитане — каза той уверено. — Тези хора са араби от пустинята и са въоръжени. Не забелязвате ли белите мантии и блясъка на пушките им на лунната светлина?

— Може би идват да ни предложат стока за обмен — отвърнах аз. — Имаме една каса дреболии. Ще им ги дадем срещу овце и сол.

Махот не отговори. Забелязах обаче, че не беше спокоен.

След четвърт час една от лодките приближи към задната част на кораба, а другите привидно продължиха пътя си в морето. В лодката седяха седем души с черни като въглен лица. Повечето от тях бяха слаби, пъргави и нервни, въоръжени с дълги пушки, каквито носят скитниците от Сахара, и препасани с извити ятагани.

Един от тях изкачи въжената стълба на кораба, стигна до средата и извика:

— Бъдете здрави!

— Какво желаете? — запитах аз.

В това време Махот бе събудил моряците и въоръжен с метален чук, чакаше на няколко крачки от мен.

— Дошли сме да предложим риба — отговори черният. — Желаеш ли да купиш? Ще ни дадеш в замяна малко тютюн и барут.

Предложението ми се видя толкова естествено, че в мен изчезна всякакво подозрение. Приех го въпреки неодобрителните мимики на Махот.

Арабинът слезе в лодката и се завърна с кошница прясно уловена риба. В замяна на това му дадох тютюн и малко барут.

Преди да отплува лодката, арабинът извика:

— Вземете и това — и подхвърли една кошница от палмови листа. — Фурмите са отлични!

След това лодката се отдалечи към белия връх на брега, докато останалите продължиха към вътрешността на океана. Сигурно отиваха да ловят риба в съседните пясъчни плитчини.

— Имаш ли да кажеш нещо, Махот? — запитах подозрително моряка. — Тези араби въпреки разбойническия си вид са по-благородни от самите сенегалци.

Махот обаче поклати неодобрително глава и не отговори. Изглежда не им вярваше. За жалост този славен моряк се оказа прав. Ако бях взел под внимание подозренията му, бедата, която ни сполетя по-късно, щеше да бъде избягната.

По време на затишието, което цареше в морето, прибрахме платната и се приготвихме за вечеря. Рибата беше отлична. Вече две седмици как не бяхме яли нещо прясно. Набързо изпържената риба излапахме лакомо, а после дойде ред и на фурмите.

След тази богата вечеря се готвехме да прекараме по-спокойна Нощ.

Не минаха два часа и Махот приближи бледен и изменен. Ръцете му бяха на гърдите. Като че нещо го задушаваше. Той се гърчеше от силни болки.

— Капитане — каза със задавен глас той. — Арабите ни отровиха.

Погледнах уплашено моряка. От няколко минути и аз усещах болки в корема. Като че в гърдите ми гореше огън.

— Какво говориш, Махот? — запитах уплашено аз.

— Истина, капитане. Тези кучета са турили отрова в рибата и във фурмите. Гледайте. Всички моряци се превиват от болки като змии.

Печална бе картината, която видях в този момент. Моряците се търкаляха по кувертата и пъшкаха болезнено, като че бяха заболели от морска болест.

Усетих как~кръвта ми се смръзва в жилите и косите ми настръхват.

Нямаше място за съмнение: тези разбойници ни бяха отровили, за да завладеят след това кораба без каквато и да е съпротива.

Подпомаган от Махот, започнах да окуражавам моряците. Карах ги да повръщат насила. Но в този момент запищяха куршуми, някои от които пробиха мачтата.

— Арабите нападат, капитане — извика Махот. Помъчих се да стана и да си взема оръжието, но силите ме напуснаха и аз паднах пред моряците. Страшни, непоносими болки ми късаха червата.

— Капитане, другари, на оръжие! — викаше Махот. — Разбойниците наближават.

Никой не помръдна. Не можехме дори да вдигнем ръка.

Пушечните изстрели зачестиха. Дочуха се и дивите викове на арабите.

Не мина много време и няколко души се покатериха на кувертата. Видях как Махот вдигна във въздуха железен чук й го размаха с нечовешки усилия.

Чуха се нови викове, а след това пушечни гърмежи. Нещо ми притъмня пред очите, после съм загубил съзнание.

Когато дойдох на себе си, не бях на борда на кораба. Лежах проснат в пустинята, здраво вързан за един забит в земята кол.

Пред погледа ми се издигаше една арабска палатка. На върха на кола беше забита окървавена човешка глава. Когато погледът ми се впери в страшния трофей, неволно нададох страшен вик. Главата беше на храбрия ми моряк Махот.