Емилио Салгари - Калифорнийска поща

— Сигурен съм, че не съм се излъгал — повтори ловецът.

— Откъде се разнесе? Отдясно или отляво?

— Отдясно, струва ми се.

Моргат стана и се загледа внимателно във високите треви. Тъмнината вече бе така дълбока, че не можеше да се забележи има ли скрити в тревите хора.

— Не се вижда нищо — продума той с изражение на недоволство.

Но почука на прозорчето и извика на пътниците:

— Пригответе оръжията.

— Индианците ли са? — попита безстрашно младежът, който отиваше в Сан Франциско да си прибере наследството.

— Засега не знам нищо. Може всеки момент да се нахвърлят върху нас.

Той постави между краката си една от двете пушки, стегна поводите и плесна шестте коня със силна ръка, като им подвикна:

— В галоп, агънца мои!

Едва произнесе тези думи и О’Бриент сложи ръка на рамото му и каза с леко променен глас:

— Идат!

— Червенокожите ли? — попита Моргат, като сбърчи чело.

— Виждам шест или седем конници, които препускат зад нас. Струва ми се, че са индианци.

Кочияшът се обърна и наистина забеляза няколко конници, които следваха пътеката на разстояние от триста-четиристотин крачки.

— Откъде пък изскочиха тези? — попита се той. — Дали между тях е вождът, който е искал да отвлече жена ви?

— Почти съм сигурен в това — отговори О’Бриент. — Някой го е уведомил за бягството ни и той е събрал воините си.

— Ако тези са всичките, не е опасно — каза Моргат. — С два удара на „тръбата“ си ще ги разпръсна като пилци. Но нека засега ги накараме да потичат.

— Кога ще можем да стигнем до поста за смяна на конете?

— Не по-рано от утре по пладне — отговори Моргат. — Много е далеч, но се надявам, че ще стигнем, без да оставим конете си в ръцете на команчите.

Индианците — нямаше вече никакво съмнение, че това са те — не бързаха да наближават колата. Те се задоволяваха да я следват на известно разстояние.

Само двама от тях се бяха спуснали по равнината и се виждаше как препускат от дясната страна на колата. Държаха се обаче далеч от пушката на кочияша, с когото сигурно се бяха „запознавали“.

Тази маневра не успокояваше много Моргат. Той предпочиташе внезапното нападение, а не преследване от разстояние.

Червенокожите сигурно имаха някаква причина да действуват по този начин, който бе твърде различен от обичайната им буйност.

— Какво ще кажете, О’Бриент? — попита Моргат ловеца, който бе не по-малко загрижен от него. И с право!

— Тези проклетници чакат подкрепление, за да ни нападнат.

— Тогава работата ще стане сериозна. — обезпокои се кочияшът. — Ако можем, сега да се отървем от тези. Карабината ви е добра, нали? Дайте някой изстрел. Като разберат, че сме добре въоръжени, кой знае дали няма да се откажат от преследването.

— Хм! Ако между тях е вождът, който искаше да ми отнеме Мери, няма да ни оставят спокойни!

Ирландецът напълни карабината и се прицели в първия от двамата индианци, които препускаха в равнината.

Още гърмежът не бе заглъхнал, и единият от двата коня, като направи огромен скок, се преобърна сред високите треви заедно с конника.

— Добър изстрел! — възкликна Моргат. — Стреляте като канадски ловец, господине.

В това време от равнината се разнесоха ужасни викове.

Викаха команчите.

— Ето ги! — извика О’Бриент. — Очаквах ги!

Моргат спря конете със силно дръпване на поводите и извика на тримата пътници вътре в колата:

— Хайде, господа, вземете пушките и се качете на багажника на колата. Оставете госпожата вътре зад сандъка.

Най-напред младият канадец, а после и другите двама изскочиха бързо навън, понесли карабините и пистолетите си, и се покатериха на колата, където вече бе О’Бриент.

— Вие стреляйте — нареди Моргат, — а аз ще се занимавам с конете.

Пощенската кола продължи препускането, като се понесе всред високите треви на равнината. Тя летеше вихрено, като подскачаше и скърцаше.

— Предайте се или ще ви смъкнем скалповете! — крещяха индианците.

На тяхната заплаха Моргат отговаряше гръмогласно:

— Огън, господа! Стреляйте добре по тези кучета! Колата продължаваше пътя си, а в това време ловецът и тримата пътници поддържаха чест огън.

Особено се прояви младият канадец. Той се излагаше безстрашно на стрелите на неприятелите и рядко изстрелите му не улучваха целта.

Мексиканката също не бездействуваше. От време на време тя изваждаше карабината си през вратичката и стреляше, като поваляше ту някой кон, ту някой индианец.