Емилио Салгари - Корабокрушенците от Шпицберген

След това месото се нарязвате. Костите се смилаха и от тях се извличаха доста полезни вещества. Месото се оставяше да из-гние в големи дупки, като по този начин се преработваше на тор, така търсен за наторяването на полетата, а меките части се преработваха на лепило.

По този начин господин Фойн бе удвоил печалбата от гигантите на морето, използвайки всичко от тях: тлъстината, месото, костите, меките части.

Една лодка с четирима моряци и един кърмчия се отдели от парахода, за няколко минути прекоси канала и се приближи до малкия кей, където стоеше господин Фойн.

Човекът, който дотогава държеше кърмилното колело, скочи живо на брега, въпреки че носеше тежко палто и бе обут в големи ботуши.

По височина и телосложение можеше да съперничи на богатия китоловец от Вадзо, но беше по-млад най-малко с половин дузина години. Той беше хубав човек, с малко твърди черти, с много бяла кожа, каквато имат обикновено северните народи и особено норвежците от високите брегове, с тъмносини очи, които издават необикновена смелост, с тънки устни, засенени от руси мустаци, и с гъста руса коса.

Беше облечен като моряк, но на главата си носеше барета със златен шнур, която го издаваше, че е капитан.

— Господин Фойн? — запита той.

— Аз съм — отговори собственикът на заводите. Двамата мъже се гледаха известно време с любопитство, после първият продължи:

— Получихте ли моето съобщение от Хамерфест?

— Да, господин Томсен, и ви благодаря, че дойдохте, но ще ви заплатя богато за времето, което сте загубили заради мен.

— Бях свършил разтоварването, господин Фойн, и повече нищо не ме задържаше в Хамерфест. Сезонът на риболова почти премина и аз не разчитах, че ще мога да отплавам на север.

— Бихте ли ми гостували? У дома ще можем да поговорим по-спокойно.

— Разбира се, на ваше разположение съм.

Богатият собственик се отправи към едно малко жилище с боядисани в червено стени. Покани своя гост в кабинета си, елегантно украсен с ловни трофеи.

Посочи му удобното кресло и след като напълни две чаши с вермут, седна, казвайки с известно вълнение, което напразно се стараеше да скрие:

— Говорете, господин Томсен. Вярно ли е, че всичките са загубени?

— Не знам дали всички са загубени, но че се е случило някакво нещастие, вече съм сигурен, защото онова дърво, което намерих, беше част от носа на кораба и името му се четеше съвсем ясно.

— Разкажете ми всичко, господин Томсен.

— Но да ви попитам нещо преди това, господин Фойн.

— Моля, кажете.

— „Гьотеборг“ във вашата флота ли беше?

— Да…

— Но… не се завърна нито един кораб от флотата ви?

— Само първата част, която беше отплавала към Острова на мечките. Не и втората, която се беше отправила към Шпицберген.

— От колко кораба се състоеше втората?

— От два: „Торнеа“ и „Гьотеборг“.

— Колко души имаше на тези кораби?

— Шестдесет и седем.

— По дяволите… Параходи ли бяха?

— Не, и двата бяха кораби с платна. Параходите задържам тук, при мене, за да мога да ги използвам за риболов по бреговете на Финмарк и на Варангерфиорд. Тази година китовете бяха малко по нашите брегове и аз имах лошата идея да изпратя корабите си много по на север, след като ми съобщиха, че китовете изобилствали между Острова на мечките и Шпицберген.

— Вярно са ви осведомили, господин Фойн. И аз бях около Острова на мечките, където само за шест седмици налових определеното количество китове.

— Но, моля ви, разкажете ми какво се случи?

— Преди двадесет и седем дни намерих онова парче дърво, за което вече ви казах. Намерих го в единадесет часа преди обяд, на четиридесет мили от Острова на мечките, край северните брегове. Както ви казах, връщах се с пълен товар и бързах да напусна онези места, защото бяха започнали да стават опасни. От Шпицберген се отделяха цели планини от лед, плуваха на юг, и бяха толкова много, че се опасявах да не ме принудят да презимувам сред океана. На пети август, когато моята шхуна плаваше между две редици айсберги, се блъсна в нещо… Стори ми се, че носът се е ударил в един от онези ледени блокове, които едва се показват над водата и които ние наричаме пакс. Но след като видях, че до кораба се плъзна нещо черно, заповядах на моите моряци да свият платната и да спрат кораба. Веднага забелязах, че това са части от някакъв кораб. Спуснахме малката лодка и аз отидох да видя какво е. Както ви казах вече, това бяха останки от носа на един кораб, една стена, половин мостик и цялата горна част с кърмилното колело, счупено надве. Върху стената със златни букви пишеше: Гьотеборг-Вадзо. Помислих веднага, че това може да е някой от вашите кораби, затова проучих внимателно отломъците, за да узная дали корабът е бил разрушен от сблъскване с някой айсберг или се е ударил в брега. Моите проучвания не отидоха напразно. Сега със сигурност мога да твърдя, че „Гьотеборг“ се е ударил в брега на някой от островите на Шпицберген например.