Емилио Салгари - Корабокрушенците от Шпицберген

Всякакви провизии се нареждаха в трюма на кораба. Явно беше, че експедицията ще презимува на Шпицберген. Сандъци с чай, сушена риба, сушени зеленчуци и плодове, топли дрехи, кожи, сандъци със сухари, консервирана храна, брашно, солено месо, кафе, шоколад, сок от лимони, за да се предпазят от скорбут, картофи, въглища — всичко това се пренасяше от сушата на кораба, който постепенно натежаваше и потъваше.

Докато моряците и носачите се грижеха за храните, няколко дърводелци преглеждаха кораба, стягаха скобите му, за да може да издържи силния натиск на ледовете.

Тази трескава работа продължи и през нощта. В шест часа сутринта всичко беше готово. „Торпа“ можеше да отплава, щом настанеше приливът, който достигаше най-голяма сила към осем. Оставаха два часа.

— На кораба! — изкомандва Томсен, който бе наблюдавал през цялата нощ усилената работа при товаренето му: искаше да бъде уверен, че нищо няма да му липсва. — Югоизточният вятър е благоприятен и това ще ни помогне да излезем бързо на открито. Господин Фойн, вашите последни нареждания?

— Нямам какво да ви кажа. Вие знаете по-добре от мен какво трябва да правите.

— Надявам се да доведа всичките ви хора.

— Ах, да, забравих да ви предупредя нещо.

— Какво е то, господине?

— Поставих на кораба два опитомени айдера.

Капитанът го изгледа учудено.

— Искате да им оскубя перата за възглавницата ми ли? Уверявам ви, че това няма да ми е нужно.

— Знам, но смятам, че тези птици ще ви бъдат необходими за друго. Чували ли сте за пощенските гълъби?

— О, да, господин Фойн.

— Тези айдери ще ви послужат, за да ми изпратите по тях новини. Така в случай на опасност през пролетта ще мога да организирам нова експедиция, ако се наложи, за помощ.

— Това е добра идея. Непременно ще ви изпратя новини.

— Тръгвайте и на добър път! Успех, приятелю Оскар!

Капитанът и ученият стиснаха здраво ръка на Фойн за сбогуване и се качиха на „Торпа“. Моряците се бяха събрали на борда и махаха на другарите си, които оставаха на брега.

Томсен се качи на капитанския мостик и викна с цяло гърло:

— Вдигнете платната! Курс на север!

Няколко минути след това корабът плавно напусна острова и излезе с издути платна от Варангерфиорд.

Капитан Томсен не се бе излъгал при избора на „Торпа“. Това беше кораб с малък тонаж, но много удобен за борба със стихиите на полярните морета.

Беше къс, широк — най-удобната форма, при която натискът на ледовете имаше най-малката вероятност да го смачка. Материалът, от който бе построен, бе здрав и устойчив.

Предната му част бе обвита със здрава, желязна броня и снабдена с остър шиш, с който си пробиваше път между ледовете.

Беше снабден с големи, високи платна, така че и най-слабият ветрец можеше да бъде използван.

Екипажът, подбран грижливо от господин Фойн, отговаряше напълно на стабилността на кораба. Всичките бяха млади, здрави мъже, навикнали на лютия северен студ и на опасностите, които съпровождат лова на китове. Само този, който можеше да се справя с ледовете — айсмайсторът, — беше малко по-възрастен, но неговите петдесетина години не му личаха и най-важното — не му тежаха: беше пъргав и подвижен като момче.

— Добър кораб и отлични моряци — каза Томсен на учения, който бе седнал до него. — С тези хора благополучно ще стигнем до Шпицберген въпреки ледените блокове и мъглите.

— Смятате ли, че скоро ще достигнем ледовете?

— Зимата наближава и по всяка вероятност много скоро ще срещнем първия айсберг, който обикновено е предвестникът на айсфелда, или големите ледени полета.

— А ще успеем ли да ги преминем?

— Разбира се! Ако се наложи, ще работим като къртици, но ще вървим напред!

— Кога се надявате да стигнем Шпицберген?

— След две седмици, ако дяволът не ни мине път или ако не се спрем да обстрелваме някой кит. Нетърпелив съм да изпробвам бомбите на господин Фойн.

— Вие употребявате ли още куки?

— Да, професоре. Бомбите, с които си служат сега, са много добри, но аз все още предпочитам старото оръжие на нашите добри китоловци. Ловът с куки е по-опасен, но затова пък по-интересен и почти никога не свършва безрезултатно.

— Много китове ли сте уловили досега?

— За петнадесет години около сто и петдесет.

— Какво голямо унищожение е това. Ако този безмилостен лов продължава така, скоро няма да остане нито един кит в моретата.

— Наистина е така, господине. Забелязвам, че китовете започнаха да оредяват. Спомням си времето, когато се осмеляваха безстрашно да навлизат във фиордите, докато сега бягат надалеч и рядко се явяват край бреговете на Норвегия. Отдръпват се в пояса на вечните ледове и след двадесетина години ще трябва да ги ловим чак при полюса. В Исландия някога бяха многобройни, а сега, от няколко години, въобще не се срещат.