Емилио Салгари: Корабокрушенците от Шпицберген

— Но отдалечаването на китовете от бреговете на Исландия има и друга причина — каза професорът.

— Коя е тя? — нетърпеливо попита Томсен.

— Изместването на морските течения през 1868 година. Преди тази дата екваториалните и полярните течения можеха да се срещнат, и то в тяхната най-голяма сила, при източните брегове на Исландия, като натрупваха по тези места храна за китовете, но после се изместиха на североизток, твърде далече от исландските брегове, а с тях се изместиха и китовете. Това е обяснението.

— Трябва наистина да е така, професоре, защото точно по това време и аз обикалях около бреговете на Исландия и за три месеца успях да хвана само един-единствен кит.

— Познавате ли Хамер от Копенхаген?

— Да, професоре. Той е един от най-прочутите морски вълци, един от най-смелите китоловци, с които се гордее Дания.

— Той пръв забеляза изместването на теченията и с това и на китовете. Беше тръгнал с цяла флотилия кораби и изпълнен с надежда, защото бе сигурен, че по тези места китовете са в изобилие. Но, за съжаление, намерил много малко и те били толкова неспокойни, че не се оставили да ги уловят. През целия сезон успял да улови само шест, и то трудно.

— О, та той не е могъл да покрие дори разноските си?

— Така е. Навярно китовете са били подплашени, задето не са намерили храна там, където е имало доскоро толкова много.

— Но не може да се отрече, че това изместване е било благоприятно за приятеля ви Фойн.

— Наистина. Същата година той бе успял да улови тридесет кита.

— О, това наистина е щедър улов — отвърна живо Томсен и вдигна глава.

— Какво има?

— Страхувам се, че на Шпицберген зимата вече е дошла.

— Какво ви дава основание да смятате така?

— Виждате ли онези бели птици? Те летят на юг.

— Да, господин Томсен. Разбирам.

— Отлитат да зимуват по бреговете на Урал и Волга.

— Пеликани ли са?

— Да, професоре. И отлитането на тези птици сега, когато не е толкова студено, показва, че на островите Шпицберген е паднал първият сняг. Но нищо. Ако вятърът продължава да е благоприятен, скоро ще стигнем там, закъдето сме се запътили. А сега, господин професоре, хайде да закусим.

Докато капитан Томсен и професор Оскар Бенсторп слизаха от палубата, „Торпа“ плаваше с всичките си широко опънати платна.

Норвегия със своите красиви фиорди и високи планини, покрити със сняг, чезнеше от погледа.

Морето беше спокойно. Температурата бе мека, приятна, а небето бе бистро и синьо, каквото е през пролетта над Средиземно море. Понякога някоя чайка прелиташе над кораба, спускаше се стремглаво над водата, докосваше повърхността й, за да улови някоя рибка, и отново се извисяваше. В бялата пяна, която „Торпа“ оставяше след себе си, от време на време се появяваше главата на някой делфин.

Екипажът, пръснат по мостика, бъбрете и правеше предположения какъв ще бъде изходът от експедицията. Моряците вярваха дълбоко в опитността на своя капитан. На тези смели чеда на морето им бе достатъчен само един поглед, за да преценят възможностите на Томсен и да бъдат сигурни, че не са се излъгали в добрите професионални качества на този морски вълк.

През този ден „Торпа“ напредваше на север със скорост между четири и седем възела на час, без да има каквато и да е среща, въпреки че капитанът бе дал заповед да се наблюдава внимателно хоризонтът, за да не изпусне някой кораб, идващ от север, от който би могъл да разбере дали ледовете са слезли към бреговете на Шпицберген.

Към осем часа вечерта на китоловния кораб цареше абсолютно спокойствие. Това внезапно прекъсване на вятъра обезпокои капитана. Острият му поглед изпитателно пронизваше хоризонта и на лицето му се изписваше недоволство.

— Да… — промълви професорът, отгатнал безпокойството на китоловеца. — Вятърът отново ще задуха. Дано още един загубен ден не донесе допълнително нещастие на рибарите на Фойн.

— Не затишието ме тревожи — отвърна Томсен. — Страхувам се вятърът да не задуха на север и да ни отвлече към ледените планини, които кръжат постоянно около Острова на мечките.

— Около този остров винаги ли има айсберги?

— Да, професоре, особено към края на лятото.

— Тогава при Шпицберген ще можем да намерим ледените полета?

— Да, твърде възможно е. Ледовете са непостоянни и не се намират на едно и също място. Някои слизат далече на юг, а понякога се срещат и големи незаледени пространства. Там ледовете се движат на изток.

— Не отиват ли на запад?