Майте Карранса - Ледената пустиня

— Не мога да продължа. Карам шейната на юг, а тя отново се връща на север.

— Знам — отвърнах.

— Никога не ми се е случвало — младата инуитка беше отчаяна.

— Не е по твоя вина, Ледената кралица е — помъчих се да я успокоя.

Каалат пребледня. Макар и да подозираше това, самото споменаване на името на тази Одиш я вцепеняваше от страх. От малка бе слушала ужасни истории за Ледената кралица, която е царувала по тези земи от хилядолетия. Вкопчи се за дъщеричката си.

— Преди много, много години инуитите са й давали първородните си дъщери при раждане. Като жертвоприношение — обясни ми тя със сълзи на очите. — Оставяли са току-що родените си бебета голи извън иглутата, за да смекчат гнева на господарката.

— Това е било отдавна — възразих плахо аз.

Каалат стисна дъщеричката си в прегръдките си.

— Иска нашите момиченца.

Стана ми жал. Стана ми много жал за нея. Успокоих я, като й казах истината, въпреки че истината бе много тежка за мен:

— Грешиш. Иска само избраницата, дъщеря ми Диана. Остави ме тук и се прибирай у дома.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

Каалат ме слушаше, макар и да не искаше да чуе думите ми.

— Не мога да те оставя сама. Обещах да те придружа и ще го направя.

В шейната отзад малките Сармик и Диана се смееха, нехаещи за съдбата си и за тревогите на майките си.

Трябваше да взема решение. Подадох Диана на Каалат, взех нейната дъщеря Сармик и й дадох да суче от мен. Каалат разбра и стори същото. Усмихнахме се на мъничките, които си бяха разменили майките и без да знаят, щяха да са млечни сестри завинаги. Беше вид обред за братство, който ние, Омар, практикувахме. Сармик и Диана щяха да са силни и смели, защото животът им се свързваше и волята им се удвояваше. Вълчицата и мечката заедно бяха много по-силни, отколкото поотделно.

Разменихме си отново децата, вече нахранени, с устенца, от които се стичаше кърма. Слязох от шейната с Диана на ръце и погалих Леа по козината. На ушенце много тихо й прошепнах:

— Заведи ги вкъщи.

Леа близна лицето на Диана, гризна ме по ръката закачливо и задърпа шейната въпреки протестите на Каалат.

Шейната се отдалечи магически и изчезна в далечината. Връщаше се в лагера на инуитите, където Каалат трябваше замести Сармик и да заеме мястото на знахарка. Но не Леа я водеше. Студената ръка на Одиш я отдалечаваше от нейната обител, а вятърът, който излизаше от устата й, тласкаше ските на шейната да се плъзгат бързо на изток. И тази същата ръка ме стискаше здраво и ме водеше към пещерата й.

Решена да се изправя веднъж завинаги срещу проклетата Одиш, поех дълбоко въздух, вмъкнах се през процепа с детето си на ръцете и извиках:

— Ето ни, тук сме!

Стените на огромната пещера бяха покрити с руни, руни с мощно въздействие, предназначени да закрилят от неприятели и да спират нежелани посетители. Парализиращи краката руни, които смразяваха волята и чудодейно защитаваха господарката на пещерата.

Силата на руните, омагьосани да прогонват всеки натрапник от светата обител, ми пречеше да вървя и приковаваше краката ми към леда, но силната ми воля и студената ръка на кралицата ми позволяваха да се движа напред, стъпка по стъпка.

Пещерата преминаваше в бял леден път, който се стесняваше в почти непроходими галерии, където въздухът не достигаше и бях принудена да се придвижвам, прилепена към стената, опирайки се на отсрещната страна, или пък се превръщаше в мрачен тунел, без никаква светлина и с толкова нисък таван, че трябваше да пълзя.

След изтощителното ходене единственият път, по който можехме да продължим, беше дълъг и мъчителен и изненадващо водеше до голяма подземна галерия, слабо осветена от отблясъците светлина, процеждаща се през пролуките. Насред величествената зала се намираше голямо подземно езеро, което заемаше цялото пространство. Тъмно, заплашително, дълбоко.

Диана беше тревожна и усетих, че опасността е наблизо. И се приготвих да се защитавам. Нямаше да падна в капана, защото знаех, че нещо ме дебне.

Действително, след няколко секунди водата се раздвижи от странно вълнение и неочаквано една гигантска белуга изплува от дъното на езерото, отворила огромната си уста, готова да ме погълне заедно с детето ми. Мястото бе толкова тясно, че да се оттегля, беше малко вероятно и единствената ми реакция бе да хвърля Диана на земята в началото на тунела, от който току-що бяхме излезли, и да извадя улуто си, за да се защитя от чудовището. Звярът направи грандиозен скок, а когато падаше надолу, насочи хищната си паст към мен. За няколко секунди над главата ми надвиснаха пет тона месо и мазнини, които щяха да ме повлекат към дъното на езерото. Не можех да направя нищо, освен да чакам смъртта. И тези секунди, тези частички от времето, толкова смешно незначителни, ми се сториха цяла вечност. Затворих ужасена очи в очакване да се стовари върху мен и зъбите й шумно да се затворят, стискайки тялото ми в смъртоносна хватка. Представих си мига, в който ще изчезна от този свят, но нищо не се случи.