Майте Карранса - Ледената пустиня

Сармик светкавично ми опаковаше нещата. Инуитските ловци бяха пъргави и тихи. Вдигаха лагера си с невероятна бързина и прекосяваха големи разстояния в преследване на дивеч. Ако исках да избягам от Гунар, трябваше да се държа като инуитски ловец.

Взех Диана, но Сармик поиска да я задържи.

— Не, остави я при нас, ще се грижим за нея. Тук ще е защитена.

— Ще я познае.

— Ще боядисам косата й черна.

— Нуждае се от кърма.

— Дъщеря ми Каалат има, кърми детето си.

Признавам, че идеята на старата Сармик беше благоразумна. Диана беше много малка и с нея щях да се забавя в бягството, но ако я оставех, всичко щеше да се обезсмисли. Въпреки хитринката с боядисаната коса се боях Гунар да не предусети присъствието й и сините й очи да не я издадат. Беше неин баща, беше магьосник.

— Не мога да я оставя.

И старата Сармик ме разбра. Подаде ми Диана и посочи с пръст на север.

— Ледената кралица дебне. Видяла е кометата и знае, че Диана се е родила. Очаква те, за да ти я отнеме.

— Откъде знаеш?

Старата Сармик се усмихна с беззъба усмивка.

— Знам, защото й попречих. Защитавах те. Беше под нашата закрила — моята и тази на мечката.

Почувствах се като мишка, притисната в ъгъла от две котки.

— Накъде да тръгна тогава? Къде мога да отида?

— На юг. Няма да дочакаме събора. Каалат ще те придружи.

Отказах. Не исках да излагам ничий живот на риск, още по-малко на млада Омар с бебе.

— Не мога да приема. Не искам Каалат да рискува.

Но Сармик се надигна като ранена лъвица.

— Каалат би дала живота си и този на дъщеря си за избраницата от пророчеството. Тя е най-важна, тя ще ни избави за вечни времена от Ледената кралица. Каалат е горда да стане част от пророчеството и да защити избраницата.

Замълчах. Да откажеш толкова искрена помощ, е като да откажеш гостоприемство — нещо неразбираемо за западния човек, но въпрос на чест за една инуит.

Натоварихме шейната, Сармик върза три кучета и сложи Леа като водач на впряга. Младата инуитка Каалат, на ръце с малката Сармик, дойде усмихната и готова да потеглим. За багаж носеше само едно вързопче.

— Деметер е предупредила клана на тюлена. Аз ще те заведа при тях, а те ще те отведат на безопасно място.

Можах само да прегърна старата Сармик и да й благодаря, че ме дари с най-доброто, което имаше — дъщеря си и внучката си.

— Не мога да дойда с теб в това пътуване, стара съм, а и вече мога спокойно да умра, понеже държах избраницата в ръцете си. Докато вие се измъквате, аз ще водя майката мечка, за да заблудим белия ловец.

Разбрах, че вероятно никога повече няма да видя голямата майка мечка, щедрата Камила, на която дължа живота си. В същия миг чух нейния рев, който не можеше да бъде сбъркан. Вдигнах очи и успях да зърна за последен път силуета на бялата мечка, който се открояваше на фона на необятната ледена пустош.

Сбогувах се тихо и далеч по-опитната в тези работи Каалат пое в свои ръце юздите на шейната и подвикна на кучетата, за да им заповяда да потеглят. Не се обърнах да кажа сбогом на старата Сармик. На лош късмет е да гледаш назад. Гледах само напред, винаги напред.

Кучетата бяха отпочинали и добре нахранени. Времето беше ясно, а ледът в добро състояние, но ние не напредвахме.

Двете с Каалат си дадохме сметка за това едва на третия ден, когато минахме повторно през една пукнатина, зейнала на брега на огромно езеро.

Бяхме си движили в кръг и се връщахме на същото място.

Каалат спря шейната и захлупи лице в шепите си. Не беше необходимо да казва нещо. От дълго време вече знаех, че ТЯ ни е хванала в капана си. Бях усетила присъствието й от момента, когато напуснахме лагера, в който бяхме защитени. Бяхме в ръцете й още щом шейната потегли и ни стискаше все по-силно, особено след като разбрахме, че Гунар е убил бялата мечка.

Това стана през втората нощ. Все още не бяхме заспали и изведнъж двете с Каалат почувствахме силна болка, като че куршумът бе пронизал нашите тела, но нищо не си казахме. Само малката Диана, обзета от същото предчувствие, безутешно заплака, като ни събра трите в тъжна прегръдка.

От този момент нататък загубих надежда, че ще мога да избягам от силата на Одиш. Гунар бе убил майката мечка и старата Сармик, както бе заявила пред нас, вече не виждаше смисъл да живее. Никой не ни закриляше и бяхме подвластни на Ледената кралица.

До някое време Каалат се опитваше да запази веселото си изражение, но това трая само докато съмненията й не се потвърдиха. Не отивахме на юг.