Брандън Сандърсън - Легион

— Ще успееш — възрази той. — Погледни ги, носят гранати. Виждаш ли коланите им? Един от тях ще вземе най-после да се сети и да метне една зад стълбището, и Моника е дотам. Мъртва.

Ако им позволях да вземат фотоапарата — такава власт в ръцете на такива мъже…

Моника изкрещя.

— Улучиха я! — извика Айви.

Измъкнах се иззад сандъците и се втурнах към войника, паднал в средата на помещението. Беше изпуснал пистолета си. Салик ме забеляза, когато го грабнах и го вдигнах с треперещи ръце.

„Няма да се получи. Няма да успея. Невъзможно е… Ще умра“, помислих си.

— Не се тревожи, хлапе — обади се Джей Си и хвана китката ми. — Аз ще се погрижа.

Дръпна ръката ми на една страна и аз дръпнах спусъка, почти без да гледам. Той продължи да насочва пистолета с поредица движения, като спираше само за миг, колкото да стрелям. Всичко приключи за секунди.

Всеки от въоръжените мъже се свлече на земята. Стаята притихна. Джей Си пусна китката ми и ръката ми падна до тялото, сякаш беше направена от олово.

— Ние ли направихме това? — попитах, зяпнал падналите мъже.

— По дяволите — каза Айви, като извади пръсти от ушите си. — Знаех си , че има причина да те търпим още, Джей Си.

— Не ругай, Айви — ухили ѝ се той.

Пуснах пистолета на земята — надали беше особено добра идея, но не бях на себе си. Побързах да отида до Разон. Не усетих пулс. Затворих очите му, но оставих усмивката да играе на устните му.

Той бе искал именно това. Искал беше да го убият, за да няма как да го принудят да издаде тайната си. Въздъхнах. След това, за да потвърдя едно свое предположение, пъхнах ръка в джоба му.

Нещо ме убоде по пръстите, а когато ги извадих, по тях имаше кръв.

— Какво…?

Това не го бях очаквал.

— Лийдс? — разнесе се гласът на Моника.

Вдигнах поглед. Беше застанала на прага на вратата, стиснала окървавеното си рамо.

— Вие ли направихте това?

— Джей Си го направи — отговорих.

— Вашата халюцинация? Е застреляла тези мъже?

— Да. Не. Аз…

Не бях сигурен. Изправих се и отидох до Салик, който беше улучен точно между очите. Наведох се и вдигнах фотоапарата, след което завъртях една част, обърнат с гръб към Моника.

— Ъм… Господин Стив? — посочи Калиани. — Онзи май не е мъртъв. О, Божичко.

Погледнах натам. Един от войниците, които бях застрелял, се обръщаше по гръб. Държеше нещо в обагрената си с кръв ръка.

Граната.

— Вън! — изкрещях на Моника, грабнах я за ръката и се втурнах да бягам от стаята.

Взривът ме удари в гърба като огромна морска вълна.

Точно един месец по-късно седях в имението си и пиех чаша лимонада. Гърбът ме болеше, но раните от шрапнела вече заздравяваха. Не бяха толкова тежки.

Моника не обръщаше особено внимание на гипсираната си ръка. Тя също държеше чаша лимонада, настанена в същата стая, където я бях видял за пръв път.

Предложението, което ми беше направила току-що, не беше неочаквано.

— Боя се, че сте избрали грешния човек — казах. — Налага се да откажа.

— Разбирам — отговори тя.

— Поработила е над мръщенето на веждите — отбеляза одобрително Джей Си, който се беше облегнал на стената. — Доста е задобряла.

— Ако се съгласите само да погледнете фотоапарата… — започна Моника.

— Когато го видях за последно, беше на поне шестнайсет парчета — прекъснах я. — Просто няма с какво да работя.

Тя присви очи, без да откъсва поглед от мен. Още подозираше, че съм изпуснал устройството нарочно, когато гранатата избухна. Не помагаше и фактът, че тялото на Разон бе обгорено почти до неузнаваемост в последвалите вторични експлозии и пожарът, който бе обхванал сградата. Всичко, което би могло да обясни как всъщност работеше фотоапаратът, беше изгоряло.

— Признавам — продължих аз и се наведох напред, — че не съжалявам особено много, задето не можете да го поправите. Не съм сигурен, че светът е готов за информацията, която той би разкрил пред нас.

„Или поне не съм сигурен, че е готов хора като вас да контролират тази информация“, добавих наум.

— Но…

— Моника, не знам какво очаквате да направя, щом инженерите ви вече са опитали всичко по силите си. Просто ще трябва да приемем факта, че тайната на тази технология е умряла с Разон. В случай, че не се касае просто за една измама, разбира се. Честно казано, все по-склонен съм да мисля, че е било именно така. Разон е бил подложен на мъчения, далеч по-тежки от всичко, което би могъл да понесе един обикновен учен, но не е казал и дума на терористите — защото е нямало нищо за казване. Всичко е било фалшиво.