Рансъм Ригс: Домът на мис Перигрин за чудати деца

— Бива си го — тихо подсвирна Рики. — Може и от някой глиган да е. Или пък рис. Трябва да видиш какви нокти имат тия зверове.

Наблизо се разнесе пронизителен лай. И двамата се сепнахме, после нервно се спогледахме.

— Или пък куче — рекох аз. Звукът отключи верижна реакция. Скоро отвсякъде се носеше яростно джафкане.

— Може — кимна Рики. — Имам калибър 22 в багажника. Чакай — рече той и хукна да го вземе.

Воят постепенно заглъхна. Замести го монотонният хор на нощните насекоми. По лицето ми се стичаше пот. Стъмнило се беше, но в стихналия бриз въздухът ми се стори по-нажежен, отколкото през деня.

Вдигнах фенерчето и тръгнах към дърветата. Дядо трябваше да е там някъде, убеден бях. Къде обаче? Не ме биваше в търсенето на следи, нито пък Рики. Все пак нещо сякаш ме водеше — сърцето ми биеше до пръсване и изведнъж почувствах, че не мога да чакам и секунда повече. Втурнах се в храсталаците като хрътка, надушила невидима следа.

Трудно е да тичаш в горите на Флорида, където всеки квадратен метър, ако не е обрасъл с дървета, е зает от високи до бедрото и остри като копия листа на нискостеблени палми или сплетени на възли гигантски лиани, но аз правех всичко по силите си, виках името на дядо и претърсвах наред с фенерчето. Долових с крайчеца на окото си отблясък и тръгнах натам, като наближих обаче, се оказа, че беше избелялата и спихнала футболна топка, която бях изгубил преди години.

Вече почти се бях предал и се готвех да се върна, за да потърся Рики, когато съгледах тесен коридор от наскоро стъпкани палми. Последвах го. Осветявах наоколо с фенерчето. Листата бяха зацапани с нещо тъмно. Гърлото ми пресъхна. Овладях се и тръгнах по следата. Колкото повече напредвах, толкова повече ме свиваше стомахът, сякаш тялото ми знаеше какво ме очаква и се опитваше да ме предупреди. После следата от смачкани храсти се разшири и аз го видях.

Дядо лежеше по лице насред купчина лиани с изпружени крака и сгъната под тялото ръка, сякаш беше паднал от голяма височина. Сигурен бях, че беше мъртъв. Ризата му беше пропита с кръв, панталоните — разкъсани, а едната му обувка липсваше. Известно време само се взирах в него и обхождах тялото му с лъча на фенерчето. Когато отново успях да си поема дъх, извиках името му, но той не помръдна. Коленичих и притиснах длан в гърба му. Кръвта, просмукала всичко, беше все още топла. Усетих, че диша едва доловимо.

Пъхнах ръце под него и го обърнах. Жив беше, но нямаше да е за дълго. Очите му бяха изцъклени, лицето — хлътнало и побеляло. Тогава забелязах нарезите през диафрагмата и едва не изгубих съзнание. Широки, дълбоки, набити с пръст, а там, където беше лежал, земята беше кална. Опитах се да придърпам ивиците от накъсаната му риза върху раните, без да ги гледам.

— ЕТО МЕ — изкрещях, щом чух Рики да вика от задния двор. Може би трябваше да кажа нещо повече — „опасност“ или „кръв“, например, — но бях като онемял. Единственото, за което бях в състояние да мисля, беше, че на дядовците подобава да умират в легло, на тихи места, заобиколени от монотонното бръмчене на апарати, а не свити на купчина върху просмукана от кръв, смрадлива пръст и мравки, които се разхождат по тях, стиснали с трепереща ръка месингов нож за отваряне на писма.

Нож за отваряне на писма. Само това е намерил, за да се защити. Изтеглих го предпазливо от ръката му, а той немощно се опита да се хване за въздуха, затова взех дланта му и я задържах. Пръстите ми с изгризани нокти се преплетоха с неговите — бледи и осеяни с паяжина от морави вени.

— Трябва да те преместя — рекох аз и плъзнах едната си ръка под гърба му, а другата — под краката. Понечих да го вдигна, но той изстена и целият се вцепени, затова спрях. Не можех да понеса мисълта, че му причинявам болка. Но не можех и да го оставя, а нямаше какво друго да направя, освен да чакам, затова започнах леко да почиствам пръстта от ръцете, лицето и изтънялата му бяла коса. Тогава забелязах, че движи устните си.

Гласът му едва се долавяше. Нямаше сили дори да шепне. Наведох се и доближих ухо до устата му. С мъка произнасяше думите, изпадаше в безсъзнание и идваше на себе си, минаваше от английски на полски и отново на английски.

— Не разбирам — промърморих аз. Повтарях името му, докато очите му се спряха върху мен. Пое си рязко дъх и произнесе тихо, но отчетливо:

— Върви на острова, Джейкъб. Тук не е безопасно.

Старата параноя. Стиснах ръката му и го уверих, че всичко ще се оправи, че гой ще се оправи. Лъжех го за втори път в един и същи ден.