Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

Едва се бях примирил, че животът ми ще протече в руслото на обичайното, когато започнаха да се случват необичайни неща. Първото от тях ме връхлетя като разтърсващ удар и както всичко, което те променя завинаги, раздели живота ми на Преди и на После. Повечето странни обстоятелства, на които щях да се натъкна впоследствие, бяха свързани с моя дядо Ейбрахам Портман.

Дядо Портман. Най-обаятелният човек в моето детство. Живял в сиропиталище, водил сражения, прекосил океани с параходи и пустини с кон, участвал в циркови представления, изкусен в оръжията и самоотбраната, оцелял в степите и сведущ в поне три езика, които не бяха английски. За мен, детето, никога не напускало Флорида, всичко това изглеждаше много необикновено и всеки път, щом го видех, го молех още да ми разказва. Той винаги го правеше, сякаш бях единственият, комуто подобна тайна можеше да бъде доверена.

Когато бях на шест, реших, че само ако стана изследовател, ще мога да имам поне наполовина вълнуващ живот като този на дядо Портман. Той ме окуражи и започна да прекарва цели следобеди с мен, наведен над атласа на света; замисляше въображаеми експедиции, трасираше ги с червени кабарчета и ми разказваше за вълшебните места, които щях да открия някой ден. У дома се перчех с картонена тръба, опряна до окото, и огласявах амбициите си с високи, колкото ми глас държи, крясъци: „Суша!“, „Готови за акостиране!“, докато родителите ми не ме прогонеха навън. Бояха се, както подозирах, че дядо ще ме зарази с някаква неизлечима мечтателност, от която никога да не се избавя, че подобни фантазии ще ме отдалечат от действителността и затова един ден мама седна и ми обясни, че не мога да стана откривател, понеже на този свят всичко вече е открито. Родил се бях в неподходящ век и се чувствах измамен.

Още по-разочарован бях, когато осъзнах, че най-пленителните истории на дядо Портман най-вероятно са измислица. Небивалиците неизменно бяха се случили в детството му. Роден беше например в Полша, но на дванайсет го отвели с кораб в сиропиталище в Уелс. Запитах ли го защо е трябвало да напусне родителите си, той все повтаряше едно и също: чудовищата постоянно го преследвали. В Полша гъмжало от тях, казваше той.

— Какви чудовища? — питах аз, ококорил очи. Тези разговори се бяха превърнали в наш ритуал.

— Ужасни, с гърбица, със загнояла кожа и с черни очи — отвръщаше дядо. — И ходеха ей така — запрепъваше се той след мен като страшилищата от старите филми, а аз се смеех високо и побягвах.

Всеки път, щом заговореше за тях, добавяше по нещо зловещо: вонели като разлагащи се отпадъци; самите те били невидими, единствено сенките им ги издавали; в устите си имали чифт извиващи се пипала и само за миг можели да те пернат с тях и да те натъпчат в мощните си челюсти. Съвсем скоро вече трудно заспивах; превъзбуденото ми въображение превръщаше съскащите гуми на колите по мокрия асфалт в тежко дишане току до прозореца, а сенките под вратата — в усукващи се сиво-черни пипала. Чудовищата ме плашеха, но беше и вълнуващо да си представя как дядо се бие с тях и оцелява, за да ми разкаже историята.

Още по-причудливи бяха преживелиците му в сиропиталището в Уелс. Мястото било омагьосано, рече той, за да защити децата от чудовищата; било на остров, огряван от слънцето всеки ден, и никой не можел да се разболее или да умре. Обитавали голяма къща, пазена от мъдра, стара птица — или поне така той твърдеше. Когато поотраснах обаче, започнах да се съмнявам.

— Каква птица? — запитах го един следобед. Бях на седем и погледнах недоверчиво към него над отрупаната с карти маса, на която играехме „Монопол“, а той правеше така, че все аз да спечеля.

— Голям сокол. Пушеше лула.

— Сигурно ме мислиш за много тъп, дядо.

Той разлисти с палец изтънялата пачка оранжеви и сини банкноти пред себе си.

— Никога не бих си помислил такова нещо за теб, Якоб.

Знаех, че го бях обидил, защото полският акцент, от който така и не се беше отървал, отново се прокрадна и „не“ стана „ньие“, а „Джейкъб“ — „Якоб“. Но понеже се чувствах виновен, реших да му се доверя.