Рансъм Ригс - Домът на мис Перигрин за чудати деца

Накрая разпознах пощенската кутия, държана от метален иконом, по чието лице, въпреки изпънатия гръб и високомерното изражение, сякаш се стичаха ръждиви сълзи. Извиках на Рики да свие вляво, гумите на неговата Виктория пронизително изсвистяха, колата залитна и аз бях запратен към вратата. Ударът трябва да е задействал някоя хлабава връзка в мозъка ми, понеже изведнъж посоките ми се наместиха.

— Вдясно при вакханалията на фламинго! Вляво при покрива с мултиетническия Дядо Коледа! Дай покрай пикаещите херувими!

Когато свихме покрай херувимите, колата забави и почти запълзя. Рики подозрително заоглежда постройките по улицата на дядо. Нито една лампа не светеше, нито един телевизор не хвърляше светлина зад прозорците, под навесите нямаше нито една кола. Всички съседи бяха избягали на север, за да се спасят от убийствената жега. Оставили бяха джуджетата да се изгубят в избуялите треви, а със спуснатите си противоураганни капаци на прозорците къщите изглеждаха като малки бомбени убежища.

— Последната вляво — рекох аз.

Рики колебливо натисна педала на газта и колата закрета надолу по улицата. В четвъртата или петата къща някакъв старец поливаше ливадата. С плешива като яйце глава, по хавлия и чехли за баня, пръскаше високата до глезените трева. И неговата къща беше тъмна и със спуснати капаци. Извърнах се да видя по-добре, а той сякаш отвърна на погледа ми, при което малко се смутих, тъй като очите му бяха млечнобели. Странно, помислих си аз, Дядо Портман не беше споменавал, че има сляп съсед.

Улицата свършваше до стена от иглолистни храсти и Рики сви с остър завой по алеята към къщата. Загаси мотора, слезе и отвори вратата ми с ритник. Стъпките ни отекнаха приглушено по сухата трева към верандата.

Позвъних и зачаках. Някъде лаеше куче. Единственият звук в задушната вечер. Никой не отвори и аз захлопах по вратата. Помислих си, че навярно звънецът се е повредил. Рики зашляпа комарите, които заприиждаха на облаци към нас.

— Може да е излязъл — ухили се той. — Някоя гореща среща.

— Смей се ти — отвърнах. — Дядо се радва на по-добър шанс от нас през всеки божи ден от седмицата. Това място тук бъка от обещаващи вдовици.

Подхвърлях шеги само за да успокоя нервите си. Тишината ме безпокоеше. Взех резервния ключ от скривалището в храстите.

— Изчакай тук.

— Ами нали това правя. Защо?

— Защото си два метра, косата ти е зелена и дядо не те познава, а има много оръжие под ръка.

Рики сви рамене и натъпка нова топка тютюн в бузата си. Отиде до шезлонга и се изпружи на него, а аз отключих вратата и влязох.

Дори на слабата светлина можех да видя, че къщата е в бедствено състояние; сякаш са влизали крадци. Лавиците и шкафовете бяха опразнени, малките фигурки и алманасите на „Рийдърс Дайджест“ бяха разпилени по пода. Столовете бяха преобърнати, а възглавниците — разхвърляни. Вратите на хладилника и фризера зееха отворени и съдържанието им се стичаше на лепкави локви по линолеума.

Сърцето ми замря. Дядо Портман наистина си беше загубил ума. Повиках го по име, но не чух нищо.

Обиколих стаите една по една, светвах лампите и оглеждах навсякъде, където един параноичен старец би потърсил укритие от чудовища: зад мебелите, на стълбището към тавана, под тезгяха в гаража. Проверих дори шкафа с оръжието, макар че беше заключен, а дървото около бравата — надраскано от опитите му да я разбие. До закритата веранда снопове неполяти и почернели папрати се полюшваха от бриза. Коленичих върху настилката от изкуствена трева и надникнах под плетените пейки, страхувайки се от онова, което можех да открия.

От задния двор проблесна светлина.

Втурнах се през мрежестата врата, но намерих само захвърлено в тревата фенерче. Осветяваше гората покрай двора на дядо — пущинак от нискостеблени палми с назъбени като трион листа. Простираше се на около миля между Съркъл Вилидж и съседния квартал Сенчъри Удс. Според местното поверие мястото гъмжеше от змии, миещи се мечки и глигани. Представих си дядо да се щура изгубен наоколо само по хавлия и в гърдите ми се надигна лошо предчувствие. Всяка втора седмица съобщаваха по новините за някой изкуфял жител на околността, хванат в клопката на сляпо езеро и погълнат от алигатори. Не беше трудно да си представя най-лошия сценарий.

Викнах Рики и миг по-късно той дотърча от другата страна на къщата. Веднага съзря нещо, което на мен ми беше убягнало: дълъг, грозен разрез в мрежестата врата.