Клифърд Саймък - Децата на нашите деца

Бентли Прайс, фоторепортер в „Глобъл Нюз Сървиз“, тъкмо беше сложил пържола на скарата и седеше на градинския стол с кутия бира в ръка, когато под стария дъб се отвори врата и отвътре започнаха да излизат хора.

Бяха изминали много години, откакто нещо го беше изумявало. Горчивият му опит го бе научил да очаква необичайното и да не мисли за него. Той снимаше необикновеното, странното, насилственото, после се обръщаше и си тръгваше, понякога с пълна скорост, защото се надпреварваше с конкуренти като „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтед Прес Интърнешънъл“, а добрият фоторепортер не може да си позволи да закъснее. И макар че човек нямаше защо да се страхува от редакторите, никак не беше благоразумно да ги ядосва.

Но сега Бентли бе изумен, защото картината пред очите му не беше нещо, което можеше лесно да си представи, нито дори да свърже с опита си. Седеше вцепенен на стола с кутията бира в ръка и с изцъклен поглед наблюдаваше хората, които се появяваха от вратата. Всъщност вече виждаше, че това не е никаква врата, а просто неравна дупка мрак, която трептеше по краищата, и че е малко по-голяма от всяка обикновена врата, защото хората излизаха от нея едновременно по четирима-петима.

Изглеждаха съвсем обикновени, въпреки че бяха облечени малко странно, сякаш се връщаха от маскарад но не бяха маскирани. Ако всички бяха млади, би си помислил, че са от някой университет, младежки център или нещо подобно и носят идиотски дрехи, като повечето колежани, но макар някои от тях наистина да бяха млади, възрастта на мнозина беше доста напреднала.

Един от първите, които излязоха на моравата, бе извънредно висок и мършав мъж, но с необичайно грациозна походка. Имаше буйна и рошава стоманеносива коса и шията му приличаше на пуешка. Носеше къса сива пола, завършваща точно над възлестите му колене, и червен шал, прехвърлен през едното му рамо и прихванат на кръста с колан, който в същото време придържаше и полата. Приличаше на шотландец, само че без наметало.

До него вървеше млада жена, облечена в дълга бяла роба, която се спускаше до обутите й в сандали крака. Дрехата беше пристегната с колан, прибраната й на конска опашка гарвановочерна коса стигаше до кръста й. Беше красива — с онази красота, която рядко може да се види, и кожата й, колкото и малко от нея да бе открита, беше бяла и чиста като тъканта на робата.

Двамата се приближиха към Бентли и спряха пред него.

— Допускам — каза мъжът, — че вие сте притежателят.

Нещо не бе наред в начина, по който говореше. Сливаше думите, но въпреки това всичко му се разбираше.

— Вероятно искате да попитате дали съм собственик на тази къща — отвърна Бентли.

— Навярно да — потвърди мъжът. — Речта ми може да не е от днешния ден, но очевидно ме разбирате правилно.

— Естествено — каза Бентли. — Но защо казвате „от днешния ден“? Да не би всеки ден да говорите различно?

— В никакъв случай — възрази мъжът. — Трябва да ни извините за нашето натрапване. Сигурно ви изглежда неблагоприлично. Ще се стремим да не нанесем щети на имота ви.

— Хм, знаете ли какво, приятелю — рече Бентли, — аз не притежавам това място. Просто го наглеждам, докато се върне собственикът. Ще помолите ли онези хора да не тъпчат цветните лехи? Жената на Джо ужасно ще се ядоса, като се върне и види цветята изпомачкани. Много си ги обича.

През цялото време, докато разговаряха, през вратата продължаваха да се появяват хора. Вече бяха препълнили моравата и се изсипваха в съседния двор. Съседите започваха да излизат навън, за да видят какво става.

Момичето широко се усмихна на Бентли и каза:

— Мисля, че можете да сте спокоен за цветята. Това са прилични, добронамерени хора и знаят как да се държат.

— И разчитат на вашата търпимост — прибави мъжът. — Те са бегълци.

Бентли внимателно ги разгледа. Не приличаха на такива. Навремето беше снимал много бегълци из различни краища на света. Бегълците бяха мръсни и обикновено мъкнеха много вързопи, а тези хора бяха спретнати, чисти и не носеха почти нищо, може би малко багаж или дипломатически куфарчета, като онова, което стискаше мъжът пред него под мишница.

— Не ми приличат на бегълци — рече той. — Откъде бягат?

— От бъдещето — отвърна мъжът. — Молим ви за крайно снизхождение. Това, което правим, уверявам ви, е въпрос на живот и смърт.

Това разтревожи Бентли. Той понечи да отпие от бирата, но се отказа, остави кутията на тревата, бавно се надигна от стола и каза: