Клифърд Саймък: Децата на нашите деца

— Знаете ли какво, господине. Ако това е някакъв рекламен трик, дори няма да се докосна до фотоапарата си. Няма да направя нито една снимка.

— Рекламен трик ли? — попита мъжът. Нямаше съмнение, че е съвсем озадачен. — Извинете ме. Смисълът на думите ви ми убягва.

Бентли внимателно разгледа вратата. От нея продължаваха да излизат хора, все още по четирима-петима наведнъж, и върволицата им като че ли нямаше край. Вратата просто си висеше там, както я беше видял отначало, леко назъбено петно мрак, което трептеше по краищата и замъгляваше малък участък от моравата, но зад нея можеха да се видят дърветата, храстите и детските люлки в задния двор на съседната къща.

Ако това бе рекламен трик, реши той, авторите му бяха свършили страхотна работа. Много кретени от връзки с обществеността трябва да бяха напъвали мозъците си, за да измислят този номер. Как ли бяха направили тази дупка и откъде се бяха взели всички тези хора?

— Ние идваме — продължи мъжът, — от петстотин години напред в бъдещето. Бягаме от края на човешката раса. Молим за вашата помощ и разбиране.

— Господине — попита Бентли, — не си правите майтап с мен, нали? Ако ви се хвана на въдицата, мога да си загубя работата.

— Естествено ние очаквахме да се сблъскаме с недоверие — отвърна мъжът. — Разбирам, че няма начин да докажем произхода си. И ви молим да ни приемете за такива, каквито казваме, че сме.

— Знаете ли какво — рече Бентли, — ще ви повярвам. Ще направя няколко снимки, но ако разбера, че е някакъв рекламен трик…

— Допускам, че говорите за фотографии.

— Разбира се — отвърна Бентли. — Това е моята професия.

— Не сме дошли за фотографии. Ако изпитвате някакви угризения в това отношение, моля, не се колебайте. Ние няма да имаме нищо против.

— Значи не искате да ви правят снимки — разпалено каза Бентли. — И вие сте като всички. Попадате в бъркотия и после вдигате вой до небесата, че някой ви бил снимал.

— Нямаме никакви възражения — отвърна мъжът. Направете колкото желаете снимки.

— Нямате нищо против, така ли? — малко объркан попита Бентли.

— Ни най-малко.

Докато се обръщаше, за да влезе в къщата, Бентли неволно ритна кутията бира и тя полетя, като разпръскваше пръски във въздуха.

Трите фотоапарата бяха на кухненската маса. Беше ги заредил преди да излезе, за да си опече пържолата. Взе един, обърна се към вратата и изведнъж се сети за Моли. Може би трябваше да й съобщи за това. Онзи тип бе казал, че всички тези хора идвали от бъдещето и ако се окажеше вярно, нямаше да е зле Моли да е тук още от самото начало. Не че вярваше във всичко това, разбира се, но можеше да се окаже забавно, независимо какво ставаше.

Той взе телефона, и набра номера, като си мърмореше под нос. Губеше ценно време за снимки. Моли можеше да е излязла. Беше прекрасен неделен ден и нямаше основание да предполага, че ще я открие вкъщи.

Тя отговори.

— Моли, аз съм. Бентли. Знаеш ли къде живея?

— Във Вирджиния. Натресъл си се на аванта в къщата на Джо, докато го няма.

— Изобщо не е така. Грижа се за дома му, докато отсъства. Една, нали знаеш, има толкова много цветя…

— Ха! — прекъсна го Моли.

— Всъщност исках да те попитам — продължи Бентли, — дали би дошла тук.

— Не — отвърна тя. — Ако имаш намерение да ме сваляш, направо се откажи.

— Не искам да свалям никого — възрази той. — Просто целият заден двор е пълен с хора, които излизат от някаква врата. Казват, че идвали от петстотин години в бъдещето.

— Това не е възможно — отсече Моли.

— И аз така мисля. Но тогава откъде идват? Хиляди са. Даже да не са от бъдещето, събитието сигурно си струва да се отрази. Най-добре да си домъкнеш задника тук и да поговориш с някои от тях. И да пуснеш материала в сутрешните вестници.

— Бентли, сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно — отвърна той. — Не съм пиян, нито пък се опитвам да те примамя тук и…

— Добре — каза тя. — Идвам веднага. Най-добре се свържи със службата. Тази неделя е дежурен Манинг и това не го радва особено, затова внимавай как ще се държиш. Но той сигурно ще иска да прати там други хора. Ако не ме будалкаш…

— Не те будалкам — прекъсна я Бентли. — Да не съм луд, че да си загубя работата?

— До скоро тогава — каза Моли и затвори.

Бентли започна да набира номера на офиса, но в този момент вратата на кухнята се отвори. Той се обърна и видя високия мършав мъж.

— Простете ми — каза мъжът, — но очевидно въпросът е неотложен. Някои от малчуганите трябва да използват тоалетната. Дали бихте имали нещо против, ако…