Рансъм Ригс: Домът на мис Перигрин за чудати деца

Баща ми даваше почасови дежурства в доброволческа спасителна служба за птици. Помагаше на ударени от коли бели чапли и на глътнали рибарски кукички пеликани. Аматьор орнитолог и бъдещ естественик и писател — купчината непубликувани ръкописи го потвърждаваше, човек като него наистина можеше да реши, че това е работа, понеже беше женен за наследница на семейство със сто и петнайсет дрогерии.

Разбира се, моето също не беше кой знае каква работа и понеже ми беше позволено да се измъкна винаги, когато поискам, обещах да отида.

— Благодаря, Джейк. Обещавам в най-скоро време да реша въпроса с дядо ти.

— Искаш да кажеш, че ще го изпратиш в дом? — рекох аз. — Някой друг да му бере грижата.

— С майка ти още не сме решили.

— Разбира се, че сте решили.

— Джейкъб…

— Аз мога да се справя, татко. Наистина.

— Да, може би в момента. Но състоянието му само ще се влошава.

— Добре. Както и да е.

Затворих и се обадих на Рики да ме закара. Десет минути по-късно от паркинга се разнесе неподражаемият дрезгав клаксон на допотопната му Краун Виктория. На излизане съобщих на Шели лошата новина: нейната кула от „Стей-тайт“ трябваше да почака до утре.

— Извънредна ситуация в семейството — обясних аз.

— Добре — рече тя.

Излязох в лепкавата от горещина вечер и видях Рики да пуши, качен върху гюрука на потрошената си кола. Напластената върху ботушите му засъхнала кал, кръгчетата дим, които се виеха около устата му и отблясъците на залязващото слънце върху зелената му коса го превръщаха в недодялана, дебелашка версия на Джеймс Дийн. Той това и беше. Смущаваща кръстоска на субкултури, възможна единствено в Южна Флорида.

Рики ме забеляза и скочи от гюрука.

— Уволниха ли те най-накрая? — провикна се той през паркинга.

— Шшшш! — изсъсках аз и затичах към него. — Те не знаят за моя план.

Рики ме сръга в рамото с юмрук, уж да ме окуражи, но едва не скъса ръкава ми.

— Не се кахъри, Спешъл Ед, и утре е ден.

Наричаше ме „Спешъл Ед“ заради часовете за възпитаници със заложби, които посещавах и които, формално погледнато, бяха част от програмата на нашето предназначено за каймака на обществото училище. Рики ги намираше за много забавни. Такова беше приятелство ни — в равни дози нетърпимост и подкрепа. Подкрепата се състоеше в неофициално постигнатото помежду ни споразумение за размяна на интелектуални услуги срещу мускулна сила. То помагаше на Рики да не закъса по английски, а на мен — да оцелея сред напомпаните с тестостерон социопати, които дебнеха по коридорите на училището. А че присъствието му караше родителите ми да се чувстват крайно неловко, беше само допълнително преимущество. Можех да нарека Рики своя най-добър приятел, но това беше не дотам патетичен начин да кажа, че е единственият ми приятел.

Рики ритна вратата на мястото до шофьора, защото тя се отваряше само по този начин, и аз се настаних на седалката. Неговата Краун Виктория беше изумителна — достоен за музейна експозиция артефакт на импулсивното народно творчество. Купил я беше от градското бунище срещу буркан четвъртдоларови монети — или поне така твърдеше. Приличаше на породиста кобила, чиято воня обаче не можеше да се прикрие дори от ароматизаторите, овесени на огледалото. Имаше седалки, облепени с тиксо за защита на задника от щръкналите във всички посоки пружини, и неописуем екстериор — ръждясал лунен пейзаж от дупки и ръбове, последица от идеята да се изкарат малко пари за бензин срещу съгласието пияни купонджии да шибат колата със стикове за голф — по долар на удар — с единствената уговорка да не се целят в нищо стъклено, която обаче не се спазваше стриктно.

Моторът издрънча, избълва облак син дим и се събуди за живот. Излязохме от паркинга и докато подминавахме редицата молове по път за дома на дядо Портман, започнах да се питам какво ще заварим, когато пристигнем. Сред най-лошите сценарии бяха дядо да тича гол по улицата, да размахва с пяна на уста ловджийска пушка сред моравата пред къщата или да лежи притаен с тъп предмет в ръка. Можех да очаквам всичко, а фактът, че това щеше да е първото впечатление на Рики от мъжа, за когото бях говорил с благоговение, ме изнервяше.

Когато пристигнахме в квартала на дядо — объркващ лабиринт от задънени улици, известен като Съркъл Вилидж, небето вече беше придобило цвят на прясна синина. Спряхме до охранявания портал, за да известим за присъствието си, но възрастният мъж в кабината хъркаше, вратата, както често се случваше, зееше отворена и затова просто влязохме. Телефонът ми забръмча — баща ми питаше с есемес докъде сме я докарали и за краткото време, докато отговоря, Рики успя да се изгуби. Казах, че нямам представа къде сме, той изруга, направи серия смразяващи завои, докато сипеше сочни тютюневи плюнки през прозореца, а аз оглеждах квартала за нещо познато. В детството си бях идвал тук хиляди пъти, но пак не беше лесно да се ориентирам, понеже всяка къща приличаше на съседната: с незначителни разлики постройките до една бяха ниски и непривлекателни, декорирани с алуминиева обшивка, тъмно дърво като през седемдесетте или претенциозни гипсови колони. И уличените знаци, повечето избелели от слънцето като жълтеникавобели пришки, не бяха от кой знае каква полза. Единствените реални ориентири бяха причудливите градински декорации, които превръщаха Съркъл Вилидж в неподражаем музей на открито.