Домница Молдовяну - Четири деца в старата гора

Беше късно през нощта. Дъждът църцореше по покривите. Сандина четеше и клепачите й се затваряха. Русите й плитки, обикновено твърди и прави, сякаш бяха омекнали и висяха край ушите й. Но пред замрежените очи на момиченцето изникваха приказни чудеса с вълшебни герои и феи.

Изведнъж светлината угасна. Сандина трепна. Стана от стола и уплашено притисна ръка към устата.

В същия миг в съседната стая вратата се блъсна о стената, дядо Аксенте се втурна и грабна ловджийската си пушка.

— Затвори вратата след мене и не отваряй на никого!

Сандина прешляпа боса на пръсти и сложи резето.

Постоя и се ослуша. Чуваха се викове, глъч, тропот на тичащи хора.

— Крадци!… — прошепна Сандина и потръпна. — Крадат конете!…

Страх я беше в тъмното. Напипа кибрита в нишата до печката, после затърси с пръсти по полицата, докато намери една свещ.

Драсна клечка и я запали.

Сянката на ръцете й заигра по стените. Момиченцето се озърна нерешително, после забучи свещта в една цепнатина на масата.

Шумът от двора се беше пренесъл към конюшните на конефермата.

Къщата потъна в мълчание.

Някакво тежко изскърцване закова момиченцето на място.

След малко около къщата се чуха глухи стъпки.

Полека, страхливо, Сандина се приближи до прозореца и отдръпна леко пердето. Залепи лице на стъклото и се взря в непрогледния мрак.

Някакъв човек в черна мушама и калпак, нахлупен над очите, се приближи и надникна вътре.

Момиченцето видя горящия му мрачен поглед и се сниши отмаляло. Пердето само се спусна и затули прозореца.

„Това е крадец! Крадец!“ — помисли си момиченцето. Кого да повика? Загаси свещта и пак отиде до прозореца.

Сега се виждаше по-добре навън. Сянката се задвижи към ъгъла на къщата.

Някой почука на вратата по особен начин и тихо произнесе няколко думи.

Момиченцето се затича да отвори, но се спря — може би не беше татко Аксенте. Искаше да попита, ала челюстите му се бяха сковали и гласът му не излизаше.

Известно време дръжката на бравата се движи, после стъпките се отдалечиха. Сега момиченцето погледна през пердето, без да го дръпва.

Съшият човек се отдалечаваше бързо.

Треперещо като лист, момиченцето се приближи до леглото, дето спеше Войкица, по-малката й сестричка. Искаше да я събуди, но като чу лекото й дишане, и тя се поуспокои.

Седна на крайчеца на леглото и така остана до късно, когато лампите светнаха отново, дворът пак се изпълни с шум и дядо й я повика няколко пъти с тих глас, за да не я стресне.

Старият Аксенте беше здравеняк, с широки рамене. Гъстите му чорлави вежди се бяха свъсили над очите, свити от тревога. С едната ръка вдигна високо фенера, а с другата окачи пушката над сандъка. Поглади няколко пъти късата си брада, после сниши фитила и сложи фенера на масата.

През това време Сандина се въртеше наоколо му е очи, разширени от страх.

— Смятам, че трябва да си легнеш — рече той, като мислеше за нещо друго.

— Какво стана? — попита тихо момиченцето.

Той го погледна. Колчем го погледнеше, очите му овлажнявала. Нали беше рожба на покойната му дъщеря от града. Какво е стеснително и слабичко. Клетото дете! А от уплахата сякаш бе станало по-русо и по-тъпичко. Кафявите му очи изглеждаха големи-големи, а стегнатите плитчици, щръкнали встрани, сякаш щяха да се отскубнат и да побегнат.

„Няма как — рече си той, — ще трябва да заведа децата в града при зетя. Тук ще се разстроят, вместо да се поправят, както смятах, когато ги доведох. Каква полза, че въздухът е хубав, щом се плашат?“

— Няма ли да ми кажеш, татко Аксенте?

Момиченцето беше скръстило ръце на гърдите и думите му трептяха като криле на пеперуда.

— Нищо няма, дядовото. Някой беше прерязал електрическите жици и толкова. Обиколих навред, тичах от конюшня в конюшня! Нощните пазачи са по местата си, конете са спокойни, кончетата кротки. Дори между чистокръвните жребци, които са толкова чувствителни, няма подплашени. Само дето Тоадер, електротехникът, вдигна такава тревога. Казва, че жиците били прерязани на три места, а никакъв чужд човек не се е приближавал нито към конюшните, нито към продуктите на стопанството, нито пък към канцелариите.

— Татко Аксенте — заговори момиченцето с разтреперан глас, — някакъв човек надникна през прозореца. Може би е искал да ни стори зло?

— И таз добра! Какво ще иска от нас? Трябва да ме е дирил някой. Тук идват хора от селото по работа. Не се плаши и хайде, върви да си легнеш, че утре ще ставаш за училище. И завий малката!