Йордан Йовков - На старата граница

Ония, които не са имали щастието или простата възможност да видят поне веднъж в живота си море или граница, всякога таят в душата си неясни предчувствия за нещо загадъчно и странно. И може би те не се лъжат. Защото човек, застанал на скалистия отвесен бряг, под който блещи, играе и шуми безкрайната водна пустиня, застанал на оная рязка черта, дето свършва една земя и захваща друга, непозната и чужда — и тук, и там, той еднакво стои пред една загадка, пред една тайна. Има, освен това, нещо твърде екзотично, твърде изключително и хубаво в живота край едно море, край една граница. Хората на крайбрежията познават и уседналия, някак спокоен и тежък живот на сушата, но познават и капризния ярав на морето, познават бурите, опасностите му. А край една граница в привичния начин на живеене, в познатите, собствени нрави невидимо се преливат хиляди тънки струи от живота и културата на една чужда раса. И животът тъй става по-колоритен, по-разнообразен. Морският бряг и границата са тия широки прозорци, тия открити веранди, от които може да се обхванат други простори, да се надникне в други мир. Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.

Аз никога няма да забравя тия дни, конто някога прекарах край една граница. И с радост, и с тъга сега си спомням за тях, защото всичко това е само спомен, само минало. Тая граница не е вече такава. Но аз зная, че там ни времето, ни хората са успели още нещо да променят. Навярно всичко е тъй, както някога. Сред широкото безкрайно поле пак се простира тая правилна, равна ивица, всякога по-зелена, по-светла от цялото поле. Тая ивица, прилична на развита копринена лента — това е границата. По самата и среда върви бял, равен път. Път, тръгнал някъде изпод тъмните сенки на далечни замислени върби, между клоните на които блещят сребърните води на Дунава. После той поема равното, открито поле, спуща се и се изкачва по ниски хълмове, но върви все направо, върви с нетърпението на самотен пътник, бърза да стигне тъмните вълни на Черно море. Да, аз помня всеки кът, всяка извивка на тая граница. И сега още стоят навярно малките, самотни здания на постовете, стоят и белите километрични камъни, побити върху ниски зелени могили. Всичко е тъй, както някога. Само белият равен път е безплоден и пуст. Някога той сякаш делеше не само полето, а и самото небе, и въздуха дори. От двете му страни, като ярките бои на две чужди знамена, блещяха зелените жита у нас и жълтите, грамадни квадрати на цъфналата рапица — отвъд. Тогава над постовете се развяваха трицветни флагове и всякога по пътя се мяркаха самотните силуети на патрулиращите войници…

Сега тихо и безмълвно е там. Безстрастни и замислени бродят след плуга орачите. Навсякъде бродят и овчари. Някога те се държаха по-далеч — сега стадата се реят върху самата граница. Тъй свободно и непринудено те ходят върху всяка старина: напуснати гробища, обрасли в бурен и засипани развалини… Овчарите, незлобивите деца на полето, това са хората, които по-често от всички други се спират върху всеки остатък, върху всяка следа от миналото, мечтаят, замислят се върху тях…

И сега аз най-често си спомням за него, оня добър старец, моя приятел, с когото тъй често и задушевно беседвахме в тихите топли вечери. Навярно сега той изглежда много по-стар, някак внезапно, изведнъж остарял. Той не е тъй приказлив и весел, както някога, и върху лицето му лежи сянката на мъчителната горест, която лежи и върху целия тоя край. Някога, зная, в чантата си — хубава, овчарска чанта с тежки големи пискюли — той носеше единствената си, най-любима книга — Вечния календар. Дали я носи и сега? Или, може би, той горчиво се е разочаровал и в нея? Защото тая книга, изпълнена с най-уверени, категорични предсказания, не можа все пак да го предупреди — да му подскаже това голямо нещастие, което доде тъй неочаквано, тъй жестоко и неоправдано…

Сега е пролет. По зеленото чисто поле, обляно от меките сребърни лъчи на слънцето, весело и леко бродят стадата. Някаква тъмна, сладостна песен ронят трепетните звънци. Аз виждам добрия старец. Виждам го там, дето най-често се срещахме. Той е близо до някогашната граница. Върху ниската кръгла могила, покрита с млада зелена трева, се белее каменният стълб.