Йордан Йовков - Последна среща

Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика. Онова, което само се шепнеше и кое му вярваха, кое не, най-после стана. Един гражданин, един „праматарин“, какъвто беше Захария, не можа да запази имота на хаджи Петра. Чифлика го купи Черню от Сърнено, богат селянин, комуто собствената земя все му не стигаше, тъй като имаше много синове и много дъщери. От няколко деня насам Черню непрекъснато сновеше между Сърнено и чифлика. Той и сега, в тая минута, беше пак при Захария в господарската къща. Колата му го чакаше долу на пътя.

Слугите, смутени, умислени, стояха пред дама и навъсено поглеждаха към тая чужда каруца. И конете, и каруцарят им се виждаха дръзки и надменни. А когато и Черню се появи на чардака, изпращан от Захария, и той не им хареса: чист, спретнат беше тоя старец, с бозяви потури и морав пояс; усмихваше се с благост, с доброта, но тънък ум и добре направена сметка личаха на лицето му. Като го гледаха, слугите лесно разбираха защо чифликът се изплъзна из Захариевите ръце и мина в неговите.

Захария като че го беше срам да се покаже, изпрати Черня и пак се прибра в къщи. При слугите дотърча Галунка.

— Знаете ли какво има? — каза тя, зарадвана. — Господарят се кара с Черня, изпъди го. Слушах ги, като им правех кафето. Не си давам имота, казва, нямам имот за даване. Ще ти върна, казва, капара, дай ми подписа назад, ти ме измами. Тьй му каза. Май че работата ще се развали.

Слугите се спогледаха усмихнати. Само Петър овчарят не повярва.

— Пие ли пак ракия Захария? — попита той.

— Пие, ами. Кога не е пил.

— Е, тогаз, той само си приказва тъй. Продажбата си е продажба, то не се връща.

Слугите се помайваха, не им се похващаше нищо, макар да имаха работа. Сега Захария взе да вика при себе си Василя. Васил няколко пъти дохожда в малката къщичка, гдето живееше, вземаше тефтери, вземаше разни книжа и пак се връщаше при Захария. Слугите усетиха, че става пак нещо. Забелязаха, че след като поприказва малко с Василя, Галунка стана много замислена, поизтри ръцете си с престилката и си влезе. След малко Ерофим мина покрай прозорците на малката къща, дойде и каза:

— Галунка плаче.

Не чакаха много, за да научат какво беше станало. Васил, зачервен, ядосан, повика Марина и му каза:

— Марине, да приготвиш две каруци. Тури ритли на едната. Ще си пренеса едно-друго в града. Отивам си, напущам вече…

Чистосърдечен, какъвто си беше, Захария открито си каза самата истина: всичко ставаше по волята на жена му, на Севастица. Тя искаше да се продаде чифликът. Тя също беше писала, че след два-три деня ще си дойде, но не иска да завари в чифлика Василя и Галунка. Те трябваше да си идат преди нея.

Макар да беше си поплакала, Галунка пак се развесели.

— Ще си идем пък в града, какво — говореше тя. — И в града е хубаво. Имаме си къща, ще си живеем. Кога да е трябваше да идем там, нали имаме деца за училище. Не я е срам Севастица. Да казва, че Васил я бил окрал. Какво и е взел Васил, я да каже? Васил и запази имота. Ако не беше Васил, нямаше да остане и туй, дето сега го има. Нека, нека се наседи сама…

На другия ден, с цялата си покъщина, натоварена на две кола, Васил и Галунка заминаха. След други два деня с каруците, които се върнаха от града, си дойде Севастица.

Сега и Захария се показа навън от господарската къща. С пребледняло, безкръвно лице, подпухнал, със зачервени очи, като да не беше спал, той вървеше след Севастица, когато тя обикаляше из чифлика. Като че си отмъщаваше някому, суха, черна, с пламнали зли очи, тя нареждаше кое ще остане, кое ще се занесе в града, кое ще се продаде. По нейна заповед повикаха трима-четирма турци-кърджалии, които прекупваха кокошки из селата. Тозчас взеха да ловят кокошките, затворени от по-рано в курниците — дигна се голям шум и крясък. Прекупвачите напълниха кафезите, нато-варени на дребничките им кончета. Севастица подигна очи и към покрива, гдето бяха гълъбите, като че помисли и тях да продаде, но не каза нищо. До стълбите, преди да си влезе, тя каза на Марина:

— Утре никакъв добитък няма да се изкарва навън. Всички волове и крави, всички коне и овцете ще се закарат на пазаря в града. А сега кажи на слугите да дохождат един по един да си видят сметката и да им платя.

До вечерта Севастица плати на всички слуги. Никой не можеше да се оплаче — всеки, каквото имаше да взема, получи си го, взе дори нещо отгоре. Слугите си получиха всичко, но все пак не бяха весели, камък тежеше всекиму на сърцето. Като се върна вечерта от господарската къща, Марин каза: