Йордан Йовков: Срещу Нова година

От няколко дни прекарваме в това напуснато от жителите си село, което тъй неочаквано се случи на пътя ни. Чист и равен сняг покрива улиците, дворовете, плетищата и стрехите. Овошките, натежали от скреж, огъват клонете си и звънливо прошумяват, като грамадни полилеи, отрупани с кристали от стъкло. Ярката белина на снега заслепява и реже очите. Тук-таме се тъмнеят само окадените комини, разноцветните петна на къщите и лъкатушните пътеки. Но върху бялата земя още по-мрачно и по-тъмно изглежда ниското куршумено небе.

Хубав е тоя зимен пейзаж. Хубав е не само защото се гледа от топлата стая и за да се види, достатъчно е да се изчисти с пръст един малък кръг върху замъгленото стъкло. Хубав е още и затова, защото утре е Нова година. Срещу големите празници и самата природа изглежда тържествено приветлива, като че и върху нея се отражава това радостно вълнение, което обзема хората и което, може би, си остава само в едното очакване.

Наглед животът си тече, както всякога, както по-рано. Фелдфебелят е строил ротата и назначава всекидневния наряд. Гласът му звучи пак тъй строго и сурово, но в него се чува нова и по-сърдечна нота. Минават войници към кухнята, празните баки дрънкат в ръцете им, те се тласкат едни други в преспите, викат и се смеят като деца. Конярите се връщат от утринния водопой, конете опъват поводите и играят. Някаква жизнерадостна треска е обзела всички. Завалява сняг. Гъста бяла мрежа се спуща от тъмното небе, обгръща селото, едрите парцали падат безшумно, монотонно, но някак весело и игриво. Тъй вали само срещу Нова година. Може да има грижи, може действителността дй е съвсем друга, но спомените си идат от само себе сп. И струва ти се, че ей сега някъде зад белите покриви ще проечат ударите на камбани или на някои ъгъл на улицата ще се покажат деца, пременени и хубави, бузите зачервени от студ, в измръзналите ръце — суровакници от напъпил дрян.

Всички офицери от дружината — седем-осем души — тая вечер посрещахме Нова година у поручик Романов. Събрахме се у него, защото в неговата къща имаше голяма и хубава стая, нещо като параден салон, и защото Романов беше гостоприемен и добър момък, у когото всякога можеше да се прекара добре. Пък и тая вечеринка той я уреди — отрано още почна големи приготовления, канеше, нареждаше програма и меню, а най-вече — приказваше за някакъв сюрприз, който щял да ни устрои, но какъв — тайна. Любопитството ни беше разпалено не на шега.

И сега, когато бяхме вече около трапезата, думата беше за сюрприза. Блюдата бяха разкошни, но сюрпризът не беше в тях. Не се яви и някоя златна пара в млина, както очакваха някои. Много нетърпеливи въпроси се зададоха на хазаина: ще има ли сюрприз най-после и кога? Но изглеждаше, че Романов не искаше да се отклонява от програмата си и не бързаше. Както обикновено става, разговорът започна да минава от тема на тема и тайнственият сюрприз като че се забрави. Но когато дигнахме чашите за първата наздравица, ние учудено се спряхме и отпуснахме ръце: в съседната стая гръмна хор. Силни и приятни мъжки гласове изпълниха къщата и бухнаха навън в нощта.

— Ето сюрприза! — каза Романов.

Хорът пееше добре и наистина ни изненада. В ротата на Романов имаше войници от един крайморски град и хорът беше съставен от тях. Те пееха същите песни, които някога бяха пели в разходките си по морския бряг, в тия летни вечери, когато морето блещи под сребърното сияние на месеца и нощта е тиха и фантастично хубава, като в приказка. Войниците бяха близки другари, пееха преди всичко за себе си и ясно се чувствуваше колко много скъпи спомени имаше в тия задушевни н силни гласове.

Сюрпризът на Ромаков не излезе такъв, какъвто мнозина го очакваха, но все пак не разочарова никого. Всички се оживиха, веселието скоро стана непринудено и общо. Минаха един-два часа и всяка предварителна програма се забрави, изчезна и това подчнение на чуждото ръководство, което обикновено се явява при всяка неслучайна среща. Сега избухна тая буйна жизнерадост, това юнашко веселие непритворно, широко и сърдечно, на което са способни сзмо ония, които познават цялата гама на човешките чувства — от най-невннната радост на живота до най-тежките му изпитания. Никой не забравяше положението си по служба, чинопочитанието се спазваше с някакъв инстинктивен такт. Но по-ясно откогато и да било чувствуваше се под всичко това една задушевна привързаност, някак небрежно проявена, но много силна, привързаност, която се добива от дългия съвместен живот, изпълнен с опасности и премеждия, с величие и неволи.