Йордан Йовков: Нов огън

„Где съм виждала тоз човек? Где“ — питаше се Галунка, като гледаше и с любопитство, и със страх белобрадия стар турчин — а той наистина беше един особен, чудноват човек, — с когото говореше Марин.

— Марине, какво казва? — попита Галунка. И тъй като Марин, залисан в разговора, не и отговори, Галунка пак си помисли: „Где съм виждала тоз човек? Где?“

Ако се съди по дрехите му, трябва да е или просяк, или сетен сиромах: връхната му дреха беше кръпка до кръпка — разноцветни парцалчета, насъбрани като листи, съшити едно до друго. Обувките му — подпетени, скъсани. Но лицето му пък беше лице на светец — восъчнобледо, замислено, добро. И чиста бяла брада, паднала въз гърдите.

— Кой е тоз човек, кой?

И ето Галунка отведнаж си спомни: виждала го беше в едно близко турско селце. Като отиваха веднаж в града, минаха оттам. Той се връщаше към джамията — трябваше да е ходжа, носеше зелена чалма и същата дрипава дреха от пъстри кръпки беше на гърба му. Някой, както се вижда, беше му подарил един овчи дроб, той го носеше на пръста си, а след него, като куче, с вирната опашка, като пръчка, вървеше една котка. Още тогаз казаха, че старецът лесно се сдружавал с животните: птичките от гората — нагоре около джамията имаше рядка гора и дренак — дохождали и кацали на рамената му, а една змия излизала от дупките на дувара на джамията, припълзявала до него и навита на кълбо, припичала се на слънце.

— Какво казва, Марине? — попита пак Галунка.

— Какво ще казва… казва, че всичко било в ръцете на бога. Каквото кажел бог. Казва още, че знаял един лек и щял да опита. Може да помогне.

Галунка въздъхна. И без да каже вече нещо, загрижена, обзета от тревога, тръгна си към къщи. Някаква лоша болест беше се явила между добитъка. За два деня им умряха четири глави — две крави и две телици. И най-страшното беше туй, че и кравите, и телиците Галунка сама беше ги изкарала здрави, весели, а вечерта, като си дойдоха, тръшнаха се на две крачки от вратника и умряха. Васил се слиса, уплаши се и на часа отиде в града за доктор. А тоя старец мина оттук случайно. Дано и той да помогне нещо.

Галунка без сърце, без желание се залови за работа. Често излизаше на чардака и поглеждаше: боеше се да не види говедаря, дошел да каже нещо лошо. После поглеждаше към харманя — там Марин и старецът правеха нещо. Поспрат се, погледнат в ръцете си и пак заработят.

Галунка не можа да се стърпи и тръгна да види какво има. Още като излезе пред дама, насреща и тичешката се зададе Марин. В ръката му димеше нещо.

— Марине, какво има? Какъв е тоз огън? — попита Галунка.

Марин я погледна, позасмя се, но вместо да и отговори, насъбра слама, клечки и с праханта, която димеше в ръката му, запали огън. Тури и два-три едри къса тезек.

— Нов огън е туй — каза най-после той, — не е запален нито с кибрит, нито с огниво. Ходжата взе две дръвчета, търка ги, търка ги, докато се запалиха. Довечера, като се върне добитъка, ще го прекараме през тоя огън. Болестта ще премине.

— Ще премине ли, Марине? — зарадва се Галунка. — Ще помогне ли?

— Тъй казва ходжата. „Тоз огън, казва, е нов огън. На него нищо не е печено, нищо не е варено. Чист е и всичко чисти. Ще очисти и добитъка. Като го прекараме през огъня, ще се очисти от болестта.“

Без да го усетят, старецът беше дошел към тях. Но той гледаше настрана.

— Дай му да хапне нещо — лаза Марин. — Той ще си ходи.

Галунка се затича до къщи и скоро се върна пак, като носеше една малка кръгла софра, на която имаше хляб и ядене. Старецът си изми ръцете, седна и започна да яде. Той вършеше всичко бавно. И все гледаше настрана, замислен. Като се нахрани, той каза нещо за благодарност и си замина.

Вечерта пред всеки вратник запалиха голям огън. И като си дойде добитъкът, с вик, с тичане, накараха го да мине през там — да се поокади поне от пушека. Галунка, позачервена от тичането, се развесели: тя повярва, че болестта си е отишла. И можеше ли такъв добитък — охранени крави, като риби, като сърни, хубави, с черни топли очи, може ли да се разболеят?

Галунка вече щеше да си отива, пристягаше с две ръце ръченика си и се усмихваше. Тя се обърна и погледна: от нивата, с дългата си върволица волове, се връщаше плугът. Но той беше спрял сред поляната.

— Защо е спрял плуга? — каза Галунка. Тя забеляза, че един вол е легнал, и престана да се усмихва. — Един вол е легнал…Боже, умира вола!…

Ерофим, слугата, когото отскоро бяха хванали вместо Аго, махаше с ръка и викаше. Всички — Марин, Галунка, слугите — отърчаха нататък.