Йордан Йовков - Врагове

Случи се тъй, че когато Христо Месечката влезе в Антимовския хан, тям нямаше никой и той, вместо да седне, изправи се при вратата и започна да си прави цигара. Сарандовица, младата, както си пишеше в тефтеря, погледна го набързо, позасмя се и каза:

— Добре дошел, дядо Христо! Какво ново?

— Новото е, че турският султан се потурчил. Всичко е наред, само на кьосето мустаци няма да му поникнат и на келявия коса.

Сарандовица обърна цялото си лице към него, погледна го с черните си очи и се засмя:

— Ех и ти, дядо Христо. Друго кажи, друго. Та барем ходиш по селата, всичко знаеш.

— И друго да ти кажа тогаз: вчера сърненци и бистричани щяха да се избият. Голям бой беше. Карат се за мера, ама тази кавга е по-стара и от мене, и от баща ми. Тъкмо минавах оттам, та ги гледах. Като тръгнали ония плугове и от едното село, и от другото, като артилерия. И на коне препускаха някои напред, също като на война, а отзад идеха пешаците и гълчаха, като че беше турска сватба. Спрях коня, па ги гледам. Като стигнаха до синура…

— Ама защо се карат?

— За земя, за едно парче нива. И да речеш, че е голямо, а то таквоз малко парче, че ако някое магаре се отъркаля в него, опашката му ще остане отвън. Ама човешки инат нали е — нито едните го дават, нито другите, и едните искат да го орат, и другите затуй изкарали и плуговете. Та ще ти кажа, спрях се и ги гледам. Като додоха до синура, излязоха по няколко напред и се запънаха едни срещу други като петли — карат се. Че като извикаха отзад едните ху-у и другите ху-у, че като се счепкаха — карма-карашик станаха. Играят ония ми ти сопи, ти казвам, като че брулят круши.

— Боже господи! Че те трябва да са се избили!

— Не, нищо не им е. Защото ако от сто души половината са луди, другата половина са мъдри. Влязоха помежду им и ги разтърваха. Ама все пак счупени глави и ръце има. Сега ще се съдят.

— Ще пълнят джобовете на адвокатите.

— Ти остави туй, Василке, ами ако имаш нещо, дай ми да си хапна, че гладна мечка хоро не играе.

Сарандовица мръдна тънките си вежди и само с глава направи знак, че няма.

— Нямаш! И ме караш да ти разправям новини, а! Хубава работа! Хе, друга беше майка ти, покойната, бог да я прости и вечна и почивка на място злачно и покойно. Каква жена беше — деотде, ще намери и ще те нахрани. Друго ако не, поне едно гърне боб ще стои и ще ври на огъня. А ти — нямам. Че като съм гладен, как да ти пия киселото вино!

Месечката се разсърди и мина навътре в кръчмата.

— Добре дошел! — поздрави го Калмука.

— Добре дошел! Кажи ми на добър час, защото си отивам. Това не е хан.

— Я чуй бе, адаш — каза Калмука, — на колко години си? Все искам да те питам. Аз бях млад и остарях, а ти все тъй си седиш. На колко си години, а?

Месечката не му отговори, но Калмука право казваше — никой не можеше да каже на колко години е Месечката. Беше възнисък, слабичък човек със съвсем бели коси, със сини ясни очи и ниско подстригани мустаци. Бозявите му потури бяха изтъркани, но много чисти; беше с високи калцуни, каквито никой вече не носеше. Месечката беше прекупвач, но по-скоро вършеше не търговия, а баберкуваше подир истинските търговци — купуваше туй, което останеше: някой слаб добитък, някоя повредена кожа. Но най-обичаше да купува стока, продадена от нужда. Запали ли се главата на някой сиромах, току-виж, че Месечката усетил и иде като орел на мърша.

Калмука не дочака отговор, пък и скоро забрави за какво беше питал. А Месечкаа още мълчеше от яд и гледаше през прозореца. „Трябва да се хапне нещо — мислеше си той, — не може!“ И тъкмо когато се канеше да се обърне към Сарандовица и да опита с молба, пред хана издрънчаха няколко каруци. Слязоха десетина души селяни и между тях двама с вързани глави.

— Ей ги бистричани — каза си Месечката, — отиват да се жалват. Ей ги и ранените.

Бистричани влязоха, като продължаваха разговора си, започнат още из пътя.

— Ний всичко ще му разправим — говореше дядо Иван Титев, който ги водеше. — Ще му разправим, пък той, абокатина, си знай работата. А ти, Недьо, и ти, Иване, щом слезем в града, ще идете при доктора, да ви прегледа главите и да ви даде свидетелство. Хайдутите с хайдути, не ги е срам! Мечкадари! Ще ги научим ний тях, чакай…

— Сърненци ли ще съдите? — обади се Месечката.

— Ще ги съдим не, ами оттатък ще минем. Ще бягаме, догде ни паднат калпаците от главите. И на децата си ще оставим да ги съдят! Туй хора ли са? — Хайдути!

— Какво искаш от тях, когато в гора живеят — обади се други. — Дай им да въдят кози и на гайди да свирят, чунким гайда става само от козя кожа!