Йордан Йовков: Чудният

Между войниците от заставата, всички млади момчета, стегнати, напети, истински хубавци в своите кафяви униформи, някак странно се мяркаха, подобно на врани, попаднали сред чуждо ято, тежките и тромави фигури на няколкото наши опълченци. А те не бяха и същински опълченци, а стари, никога неслужили хора, недъгави, несръчни, тъй че повече ни бъркаха в работата, отколкото да ни бъдат полезни в нещо. Дори двама от тях, Попето и Живко, не бяха напълно с ума си, малко побъркани, „половин човеци“, както говореха войниците.

Някога Попето наистина беше полудявал, стоял в един манастир, дето се поправил и отдето беше му останало изкуството на черковен псалт, изкуство, което той владееше много добре, и благодарение на това нашата застава често пъти заприличваше на същинска черква. Живко пък — неговата биография беше тъмна, никой нищо не знаеше за миналото му, нито пък той можеше да разкаже нещо за себе си. Той беше около четиридесетгодишен човек, слаб, висок, с ясни, сини очи и тънки руси мустаци, които окръжаваха малко набъбналите му червени устни и след туй падаха надолу. Винаги, и в топло, и в студено време, той ходеше облечен с едно дълго палто, незакопчано, овехтяло, и тъй като беше тънкокрак и ходеше малко разкрачен, приличаше на птица, с отпуснати отстрани криле.

Попето имаше горе-долу понятие за онова, което ставаше около него, чувствуваше ужаса на войната, страхуваше се от бъдещето и тоя страх винаги светеше в сълзливата влага на очите му, плахи и разширени. Той беше и по-як, можеше да служи за нещо и дори понякога го изпращахме в патрул нощно време.

Добросъвестен и послушен, той отиваше вред, където го изпращаха, не се оплакваше, беше търпелив, но имаше непобедим страх от секретните постове. А горите край Места, сред които беше захвърлена нашата застава, бяха пълни с диви свини, чакали и какви не още зверове. Попето се боеше от тях, но още повече се боеше от самата нощ, от тъмнината, от невидимия и тайнствен неприятел, когото вечно чакахме, и неговото болнаво въображение беше готово да преиначи н да изтълкува зле и най-слабия звук, и най-невинния шум. Веднъж той донася, че на отвъдната страна на реката пристигнали много войски, чул как се разгълчали войниците, а някои от тях дори се заловили на хоро и ясно се чувало как се провикват.

Донесенията на Попето получаваше Ефрем старшията и според него и той не можеше да спи. Отива той и сега да провери какво има, слуша, потайва се — няма нищо. По едно време далеч в гората завиват чакали. „Това ли е?“ — пита той Попето. „Това е“ — отговаря той, изпълнен с презрение. Ефрем, който имаше хайдушки вид и големи мустаци, блъсва Попето, колкото да си изкара яда, и започва да се смее. Когато вият чакалите, сред тънките и пискливи гласове, също като на пеленачета, които плачат, чуват се и други отсечени и бодри, едно „хо! хо! хо!“, което наистина прилича на ергенските провиквания по хората. Тъкмо за такива ги беше взел и Попето.

Случи ми се веднъж и на мен самия да получа едно от донесенията на Попето. Съобщил беше, че тъкмо пред него гората се изпълнила с хора, които говорели шепнешката. С други думи, неприятелят беше преминал реката и ни нападаше. Последван от силен патрул, отивам при него. Виждам го да стърчи в тъмнината, после се приближава, занича ме отблизо, за да ме познае, и аз виждам да лъщят винаги натъжените му очи, виждам и лицето му, бледно дори и при слабата светлина на звездите. „Чуй!“ — шепне ми той и диша откъснато и тежко. Но аз не чувам нищо. Наблизо, като черна стена, се изправя гората, горе над нея небето е ясно, светят звезди, и, като бяла пелена, надолу се спуща Млечният път. Никакъв шум, никакъв глас. Но Попето пак ме хваща за лакътя и шепне: „Чуй!“ И наистина, имаше нещо: чувах тих като че ли подземен, но странно нежен шум, звънлив, напевен, по-ясен, колкото повече го слушаш, широк, далечен, струещ се в ритъма на някакво бодро и стихийно движение напред. Но всичко това беше тихо, както се свири под сурдинка, меко, приятно, като тиха сподавена реч, като лек, сребърен смях. Една-две секунди аз слушам изненадан, без да разбера какво е. После изведнъж се досещам — шумеше Места!

Много пъти отпосле аз имах случай да слушам тоя чуден шум и да се уверя, че това беше една от най-прелестните тайни на тия беломорски нощи. Защото Места не шумеше винаги тъй, а само в някои особено тихи и топли нощи и тогава местните турци гадаеха по тоя шум за времето и за бъдещето изобщо. На това място Места беше голяма и хубава река, разляна на повече от двеста метра, течеща сред пясъци, конто вечно се меняха, и сред гъста мрежа от корени, които дърветата от двата бряга пущаха във водите й. Може би на тия безбройни жилки, като по струни, и по тия подвижни пясъци вълните свиреха и издаваха тая чудна мелодия в нощта.