Йордан Йовков: При езерото Туркойа

Поручик А., на когото бяха възложили да разпита заловените руски пленници, привършваше вече работата си и дописваше последните редове на бележките си. Наблизо пред масата му стоеше пленникът, когото бяха довели най-подир, хорунжия Рибаленко. Той беше висок и строен момък, румен, синеок и извънредно рус — косата, тънките мустаци и веждите му бяха почти белезникави. Лявата му ръка, обвита в бинтове, беше обвесена на гърдите, но раната трябва да беше лека, защото той беше бодър и жизнерадостен, хубавец в казашката си униформа: резедава куртка, сини панталони с червени лампази, високи чизми със същински руски шпори, толкоз чувствителни, че прозвънтяваха и при най-слабото му движение. Нещастието, колкото неочаквано и голямо да беше, не можеше да надвие на младостта: пленникът стоеше много спокоен и безгрижен и навярно току-що беше казал нещо весело, защото усмихнато следеше перото па поручика, който също се усмихваше.

Поручикът свърши, прегледа написаното и погледна пленника.

— Доволно — поручикът се мъчеше да доближи, колкото можеше, езика си до руския, — доволно. По-вече въпроси няма да ви задавам. Ще се видим пак. А сега свободни сте, господин подпоручик!

Младият хорунжий се поклони и като звънтеше с шпорите си, излезе.

Валеше дъжд, по стъклата на прозорците удряха и се стичаха капки, на двора вятърът фучеше в голите клони на акациите. Поручикът остави перото, отпусна се на стола си и се загледа навън. „Ето как било всичко това!“ — помисли си той. Сега, след като беше свършил работата си, почувствува силно вълнение. Разпитът откриваше много данни, ценни откъм военна страна, и той можеше да смята задачата си успешно завършена. Но тук имаше нещо, което задоволяваше лично него. Всеки, който е участвувал в някое сражение, знае, че определено и ясно се знае само това, което става откъм собствената страна. Другата половина на картината — действията на неприятеля, колкото и да се открият, показват всякога едно лице, а всичко друго се губи в тайна. И колко голямо е любопитството към тия, присъствието на които постоянно те занимава и гнети, как искаш да научиш нещо за тях, но нещо повече от цифрите, повече от схемите на картата и от общоизвестните данни, да видиш самите хора, физиономиите, кои са те, какви са, какво са преживели те в същото време там, откъм другата страна.

Тъкмо това знаеше вече поручикът. Спомни си началото на сражението: спокойната сутрин, равната и безлюдна черта на хоризонта. И ето на далечната и уединена могила се появява конник. Той е сам, спира се, набюдава известно време, после красиво галопира назад и се изгубва. Скоро след това се показаха руските ескадрони и атаката започна. Поручикът беше наблюдавал сражението и знаеше подробностите му. Но едвам сега се откриваше тайната, която по-рано самата черта на хоризонта отделяше.

Показанията на пленниците не бяха еднакви. Есаулът Фролов, измъчван от раните си, даваше неясни, предпазливи и мрачни отговори, войниците не всякога пък разбираха за какво ги питат. Само Рибаленко разказваше много, макар често пъти и за съвсем непотребни неща. Техният полк е влизал в състава на 30. казашка дивизия, която е била в Галиция. Много пъти те са атакували и всякога успешно. Всички бяха единодушни, когато ставаше дума за командира на полка им — полковник Жабдоров, суров и строг, но извънредно смел и храбър човек. Неговото име е било известно в цялата руска конница.

Целият полк е посрещнал с голяма радост известието, че ще отидат на новия фронт. Но може би това е било, както обикновено става, само радостта, която иде от промяната на мястото, от разнообразието и развлечението на пътуването. Рибаленко поне твърдеше, че из пъгя било много весело, особено в Галац, където той и другарите му за първи път пили хубаво вино, имали добри квартири и писали много картички в Русия. По-определени ставаха спомените на всички след минаването на Дунава. Тук те се научили за последните сражения, разказали им легендите, които се носели за българската конница, за смелите, светкавични и силни удари на тия луди войници — „ети чорты, на маленьких лошадках“. С тях не е могла да излезе на глава третата руска конна дивизия, която е действувала досега в Добруджа. Върху старата слава на руската конница е хвърлено петно. То трябва да се измие. Такава реч е държал пред полка полковник Жабдоров, развълнуван и сърдит. Оттогава насетне тяхната задача е станала вече и ясна, и близка.