Йордан Йовков - Врагове

— Туй им дай: гайди и пехливанлък.

Като насядаха около две маси, бистричани наизвадиха шарени торби и наизкараха от тях какво не: червени набъбнали самуни, сирене, солена сланина. Някои разгънаха кенарлии пешкири и из тях се показаха варени кокошки с по едно малко гаванче сол.

Месечката погледна това ядене и очите му останаха над масата. Изведнъж сините му хитри очи засвяткаха и като застана срещу бистричани, той извика:

— Право викаш, дядо Иване! Таквиз са те, сърненци — прости хора. А пък за гайдите им — за тях аз да ви разправя!

Бистричани се вслушаха.

— Една година — започна Месечката — отиват сърненци за сол в Силистра. Купили сол, натоварили талигите и си тръгнали назад, като дошли до Канарата — там знайте каква гора има, — спрели и пуснали конете. Понавлезли в гората, уж да си отрежат по някоя пръчка, а намират клен и започват да правят гайдуници. Правят гайдуници, опитват ги — гората ечи от пищялки. Завалява дъжд, солта се топи, ама кой ще усети — гайдуниците пищят из гората. Когато най-сетне дошли, какво да видят: под всяка талига локва, а от солта ни помен!

Бистричани се засмяха. Засмяха се дори и двамата с вързаните глави. И тъй като смешното го почувстваха малко по-късно, смехът им се повърна по-висок и по-весел.

— Да си жив, Христо! — викаше дядо Иван Титев с насълзени от смях очи. — Гайдуници, а солта се стопила… Ха-ха-ха! Сполай ти за приказката, човече. Я чуй, Христо, ти може да си гладен, ела да си вземеш от хляба ни. Ха така, кани се сам. Булка, дай една чаша и за дяда си Христа!

Бистричани ядоха и пиха, яде с тях и Месечката. Но тъй като те бързаха, завързаха торбите си, посмяха се още за гайдуниците и заминаха за града.

Като много стари хора, Месечката имаше обичай да си приказва сам на себе си и когато бистричани бяха си излезли, той си каза с глас:

— Христо, хубаво си похапна! А, Христо, хубаво си похапна!

Не мина дълго време, други каруци спряха пред хана: бяха сърненци. Най-напред те поличаха със силните си гърлести гласове. Като че не си приказваха, а се караха. Влязоха едри, снажни хора, с големи калпаци, мустакати, небръснати. Но всичко, каквото имаха отгоре си, беше ново — червени антерии, потури от яка аба, бели като сняг навои. Те пък на свой ред ругаеха бистричани. И макар да познаваха Месечката, възбудени от омразата си, гледаха го като враг.

— Юнаци, позакъснели сте! — каза им меко Месечката. — Малко да бяхте преварили, щяхте да сварите тука бистричани с дяда Иван Титев.

— Тук ли бяха?

— Тука ами. Като усетиха, че идете, офейкаха.

Сърненци се засмяха. И те като бистричани извадиха още по-големи торби и започнаха да ядат.

— Тия бистричани са тънки хора — започна Месечката. — Слаби хора, обули се в панталони като дилафи и на нивата ходят с калеври. И страхливи са. Те, кога доде мечка в тяхното село, всички лягат да ги тъпче за страх. Ама знайте ли защо?

Сърненци дадоха ухо.

— Да ви разправя. Една година докарват пак цигани мечка, прибрали се да нощуват и вързали мечката. Ама дивеч нали е, мечката се отвързала, повлякла синджира и избягала. Тук-там, вмъква се в курника на Васил Консула, нали го знайте?

— Знаем го де, е?

— Разкрякали се кокошките, а Консула рекъл: „Лисица е!“ Отива и затваря курника. Доде Василица изнесе свещ, Консула видял, че онуй нещо взело да бута капака на курника отвътре и той дал гръб и подпира. „Бре, жена! — рекъл, — туй голямо нещо е, трябва да е на кръсника шопаря!“ А като подала Василица свещта и погледнали, какво да видят: мечка! Беж в къщи, заключват се и викат: „Мечка!“ Чуло се от комшия на комшия и цяло село завиква „мечка!“ чак до сутринта. А мечката се била заплела със синджира си в курника и там си седи. Дошел цигънинът и си я прибрал! Наскачали тогаз бистричани — ще го убият. Десет наполеона му взели за една кокошка, удушена от мечката, и то не че струва толкоз, а за страха, дето го теглили цяла нощ!

Още преди да свърши Месечката, сърненци се превиваха от смях, а когато свърши, те като че не се смееха, а виеха като вълци.

— Да живееш, Христо! Сто години да живееш! — викаше най-старият сърненчанин. — Хай да те земе мътната, ще ме накараш да умра от смях. Я ела, ела си хапни от хляба ни…

— Аз вече хапнах — каза Месечката и тъй като Сарандовица се смееше, той я погледна и й смигна, — не съм гладен, ама ако почерпите, пийвам едно винце.

— Булка, дай му пол ока вино!

Заръчаха вино и на Калмука. Ако имаше други в кръчмата, и на тях щяха да поръчат. Калмука дигна чашата си и тъй като не през всичкото време беше слушал какво се приказва, рече: