Миклош Ронасеги: Четири халби бира

— Кажете защо пиете, след като се отвращавате?

— Пак ли започвате?

— Не съм сляп, виждам. Няколко пъти отпивате, мръщите се, стискате очи, като че ли гълтате лекарство. И шапката си спускате над очите. Неприятно ви е.

— Аа… за това ли мислите?

— Защо го правите?

— И без това няма да ми повярвате…

— Откъде знаете?

— Още никой не ми е повярвал.

— Кажете най-после защо си затваряте очите, като пиете?

— За да не види жена ми. Не обича, когато ходя в пивница.

— Къде е жена ви?

— В къщи.

— И ще ви види?

— Много лесно.

— Много лесно ме смятате за глупак. Знаете ли какво…

— Ето, виждате ли, че не ми вярвате.

— Вие тук си гълтате бирата, а жена ви от къщи всичко вижда. Кажете, каква е жена ви? Да не би да е ясновидка?

— Обикновена домакиня. Седи си пред телевизора. По това време винаги кисне пред телевизора.

— А вие тук си затваряте очите. Фантастично!

— Точно така. Фантастично. Такива работи не могат да се измислят. Такива работи или стават, или не стават.

— Аха!

— След като не вярвате, защо да ви разказвам? И без това си изпих вече бирата… може и да се сбогуваме…

— Чакайте. Ще поръчам още една бира. И разказвайте!

Преди няколко месеца бях пълен с пари като някаква спестовна касичка. Професията ми не е нещо особено, но работя на такова място, където всичко има десеторна цена. Фотограф съм, специалист-фотолаборант, ценяха ме хората в Унгарския институт за марсиански изследвания. Откакто установените на Сатурн и Марс роботи ни изпращат изследователски материал в малки фотонни капсули, обработката на микрофилмите бе поверена само на мен. Няма метод, който да не съм усъвършенствувал, и няма малка снимка, която да не мога да увелича… Какво ще кажете, от едно такова квадратче, колкото половинката на нокътя на малкия ми пръст, мога да направя снимка, голяма колкото тавана на тази пивница. Не е малка работа. Чували ли сте нещо за финозърнестата структура на филмите? Нищо. Важното е, че ме ценяха и обичаха, още повече откакто големите асове на световната политика не могат да се поберат в кожата си — с капсулите ставаха какви ли не дивотии.

Те, разбирате ли, искаха да заграбят тези малки пратки. Капсулата на една фотонна ракета не е по-голяма от писалката ми. От олово. Накрая завършва с малко направляващо топче. Роботът я изстрелва направо към нашите направляващи лазерни лъчи, които я въвеждат в магнитната мрежа. Разбира се, ония дяволи също използуваха направляващи лазерни лъчи, но за нищо на света не можеха да улучат честотата на трептене. Капсулите пристигаха невредими при нас, но филмите често бяха изгорели.

Казвам ви, че носех в къщи купища пари, дори не знаехме какво да правим с тях. Нали който няма деца, винаги се чувствува беден, колкото и пари да има. Дълго време спестявахме. Ракетите продължаваха да витаят из космоса и аз носех пари. Но всичко напразно. Още не можем да се излекуваме. Да осиновим дете не смеехме. Виках на съпругата си, успокой се, миличка. До едно време всичко беше, както трябва, но по-късно отношенията ни се развалиха. Постоянно се кара, неспокойна е… а така се обичахме и, доколкото си спомням, не бях й изневерявал, откакто…

А, докъде бях стигнал? Аха, голямата политика. Не успяха и това си е. Не можеха нито да уловят, нито да отклонят капсулите. А строителството на огромните слънчеви пещи на Марс бе започнало. Дотогава роботите се занимаваха само с измерване на площите, фотографиране и вземане на проби. После тук инженерите съставиха плановете на огромните слънчеви пещи. Чертежите заснехме на микрофилми и с фотонни ракети ги изпратихме в програмното устройство на строителните автомати. Бе много отговорна и поверителна работа. Само аз извършвах експонирането. Старателно трябваше да се експонира и най-малкото число, и най-тънката линийка, за да могат четящите устройства правилно да възприемат чертежите. Освен ръководството на института единствен аз знаех кода. За по-голяма сигурност всички чертежи бяха разделени на малки листчета, всяко от които имаше свой кол.

Няма да повярвате как се страхувахме от шпионаж. Когато в полунощ се връщах в къщи смъртно уморен, знаете ли какво ме чакаше? Ревове и упреци. Нито кино, нито театър и колата не ми трябваше, след като не ходехме никъде. Затова се застоявах в института повече, отколкото трябваше. Като че ли бях при някаква жена, която не ме пускаше да си отида. А многото извънредни пари откъде идват, я питах. Не можеше да ми отговори. Или може би ми плащат жените? Ех, господине, изглеждам ли ви на такъв?