Миклош Ронасеги: Четири халби бира

Но как са успели да го откраднат? Как, за Бога, са успели да го сторят? Цял следобед това бе темата, върху която разисквахме, докато навън дяволски се заоблачи. От часове насам прииждаше голяма вихрушка. Всички се хванаха за главата и институтът бързо опустя. И аз щях да замина, но телефонът иззвъня, И какво мислите, кой се обади? Познахте! Моята златна малка медицинска сестричка!

— На послушния болен всичко е позволено — изрече вместо поздрав.

— Тръгвам! Ще хвръкна! — изкрещях внезапно в радостта си.

— Дори не знаете къде съм!

— Казвай бързо! Свободен съм цяла вечер.

Каза си адреса. Не живееше далеч, а аз полетях. Докато се пъхнем в леглото, навън вече трещяха светкавиците.

Какво казвате? По-подробно? Ако много настоявате, мога да ви кажа, но повярвайте ми, нямаше нищо фантастично. Хем, беше мила, приятна малка женичка. Е, разбира се, имаше божествено тяло… Всякакви фокуси? Но, моля ви, това вече е лична работа на всеки. Бързахме, не си играхме много на шикалки, дори лампата не бяхме угасили, и на осветление… и, разбира се, беше гола, хайде, хайде…

Чакайте да изпием този остатък, защото, ако само го стискаме, впрочем знаете… След това ще ви кажа най-интересното. Ха-ха, ще ви го кажа с две думи, но ще видите, че е фантастично! Какво, секс ли? Слушайте хубаво! Едва бяхме успели да си поемем дъх, когато отвън се позвъни, но така звънеше, толкова силно дрънчеше, че здравото ми око започна да блести. Малката си облече халата и изтича да отвори вратата. И какво мислите, кой стоеше пред кея?

— Кажете най-после, стяга сте се хилили!

— Помислете!

— Ама че виц. След толкова бира. Може би мъжът й?

— Моята жена беше, приятел. И след нея цял отбор милиционери.

— Господи!

— Да, да. А аз седях като паметник в адамов костюм. Е, добре! Ще ви издам най-после. Този проклет професор ме бе оперирал напразно. Монтирал в черепа ми миниатюрен телевизионен предавател. Монтирал го точно там, където зрителният нерв превръща дразнението в картина за мозъка. Очите ми бяха камерата, а платиновият конец в черепа — антена. Е, какво ще кажете?

— Фантастично!

— Аз не съм виждал с това око, но то си е функционирало. И всички планови чертежи, които съм виждал, са се излъчвали. А в съседната сграда с помощта на специален екран и на една съвършена фотокамера просто са крадели целия фотоматериал. Никой не е знаел за това. Аз също. И ако в онзи вихрен следобед бях си отишъл в къщи, може би и до днес щях да излъчвам моите самостоятелни малки програми. И какво ли не прави господ? Жена ми седяла в къщи пред цветния телевизор, когато се извил вихърът. Тъкмо искала да изключи апарата, внезапно се появила картина от друго предаване. По време на вихър стават такива работи. И за свое най-голямо изумление видяла едно голо момиче, което камерата твърде безцеремонно показвала. Една ръка прегърнала през врата момичето… А на ръката — един рубиненочервен часовник.

Това бе моята гибел! Не познавате жена ми. Още същата минута се разпоредила. Също като някой пълководец! Телефон на познати, телефон в милицията. „В цялата страна съществува само един такъв часовник и той е на ръката на мъжа ми!“ Повече не е трябвало на агентите. Телефонирали в института. Естествено, не съм бил там. Тогава къде? И дойдоха техническите части, засекли излъчвателя на трептенията. Малката медицинска сестра отведоха като престъпник. И тя била член на бандата. Бедничката. Защо трябваше да ме въвлича още повече в тази беля.

— И?

— Какво и? Оттогава си затварям очите, когато пия. За да не види жена ми.

— Аха!

— Виждам, че не ми вярвате. Благодаря за бирите.

— Без обиди, моля, без обиди! Не съм толкова пиян, да не ви вярвам! Разбирате ли? Всичко ви вярвам! Дори и това, което не е било… И него също!

— Благодаря.

— И за Унгарския институт за марсиански изследвания вярвам, и за слънчевите пещи, и за фо… фото… фотонкапсулинките също. И аз съжалявам! А пък нали… Знам туй, което знам…

— Поздравявам вя!

— Само не ме поздравявайте. Е, чувате ли, заради моите четири бири ви вярвам на всичко! Нали така! Само… Едно нещо не разбирам!

— Само едно нещо? Щастлив човек.

— Не разбирам, та ако повярвам на всичко това, тогава… къде е фантастичното? А?

— Браво! Чакай да сваля шапка пред тази мъдрост… Хей, защо пребледняхте така? Да не ви прилоша?

— Не, не! Нищо… Само този тел, дето стърчи от главата ви!… Поне да бяхте го сресали!

© 1977 Миклош Ронасеги