Миклош Ронасеги: Четири халби бира

— Не се страхувайте и то ще се оправи — каза професорът, когото виждах за първи път… Бе нисък, с плешива глава. Очилата му застрашително проблясваха. — Няма да го закривате, няма да го превързвате, ще се опитвате да гледате така, както и с другото око.

— А работата ми?

— Лабораторната работа няма да ви вреди. Дори ще ви помогне — усмихваше се професорът и махна на сестрата да го последва. Аз само замигах с известно чувство за вина пред жена си.

— Но нали, но нали… — тюхкаше се тя съвсем безсмислено, след това измъкна една малка кутийка. — За теб го донесох. Знам, че отдавна мечтаеше за подобно нещо.

Сложи на ръката ми един чудесен, ужасно скъп часовник. Беше изключителен часовник с голямо рубиненочервено екранче. Дотогава бях виждал подобни експонати само по чужди списания, в нашите магазини не се продаваха.

— Мострен екземпляр. Но го продадоха — обясняваше жена ми. — Изключително точен, противоударен, водонепропусклив и красив. Нали?

Беше хубав и скъп часовник, но за съжаление не можеше да говори. Иначе би ми пошушнал, че той ще бъде причина за моята гибел.

Но да пием, да пием, защото, ако така я стискаме тази бира, ще се стопли. Още повече, че топлата бира не струва и пукнат грош…

Наздраве! Няма по-прекрасно нещо от халба леденостудена бира. По-прекрасно от това могат да бъдат само две изстудени халби бира. Добре че настроение имам, а най-интересното идва сега. Стигнах дотам, че бях ослепял с едното око. На главата ми се виждаше четириъгълният шев на рана, точно такъв, както когато се пробват дините — отрязаното парче се поставя пак на мястото си. То се спои с останалите части на черепа, но косата ми опада, не се появи повече, може би защото професорът бе сложил допълнително платинов конец, като каза, да не съм очаквал да зарасне напълно. Аз и не очаквах. Когато ме пуснаха от болницата, се върнах в лабораторията. Посрещнаха ме с бурни овации. Чудеха се на часовника и на превързаната ми глава.

От часовника имах голяма нужда. Рубиненочервеното екранче в червената светлина на лабораторията изглеждаше почти като бяло и черните цифри се открояваха много добре.

Говореха колко съм им липсвал. Този, който ме замествал, бил някакъв глух тип. Така им объркал всичко, че се наложило горе да изключат строителните автомати.

Бях поласкан. Веднага започнах работа. Кажи, приятелю, какво му трябва на човек? Да го уважават! Може да е пълен с пари, но ако го пренебрегват, всичко е напразно! По-добре да има малко пари, но повече да го търсят. Аз вече съм само такъв. Наздраве!

Всичко вървеше като по вода. И е едното око правех такива прекрасни експозиции, каквито и с двете правех. Работата не ме изморяваше, просто бях любопитен кога ще се изчисти от окото ми тази отвратителна тъмнина. Няколко пъти включвах лампата на копирмашината, известно време се пулех със сляпото око, дано най-после погледне. Не виждах нищо, но продължих да работя със здравото.

В къщи работите вървяха много зле. Жена ми като че ли чакаше да се пенсионирам и тогава безгрижно да си живеем и си свиркаме. Само че, да си призная, приятелчето ми, аз дяволски обичах работата си. Без нея въобще не можех да си свиркам. Особено ако в перспектива ти се открива и едно допълнително свирукане.

Седмици наред не показвах главата си навън. Работех непрестанно. Сестрата редовно ме инспектираше. Телефонираше ми един-два пъти. Е, разбирахме се от половин дума, когато ни оставаше половин час, няма да си играем на шикалки я.

Нали ви разказвам, чакайте само да стигна до края.

Случи се, че отидох на превръзка, а нито професорът, нито кукличката бяха там. Младият лекар, след като видя раната, сви многозначително рамене и една дъртофеля ми зави главата с марля.

— В отпуск ли е професорът? — попитах, а всъщност не той ме интересуваше.

— Да, в отпуск е… — потвърди лекарчето.

— Да не е болен?

— По-лошо, приятелю. Арестуван е заедно с асистента и четирима помощник-лекари. Вие бяхте последният му пациент. Радвайте се. Голям хирург е старецът. Гениален хирург.

— Не мога само да проумея защо такива стават шпиони? Малко ли получава? — намеси се старата сестра.

Новината ме блъсна в гърдите. И шпио… Вече ви казах, че големите асове на световната политика не се побираха в кожите си. Искаха да объркат пътя на капсулите, искаха да унищожат строителството на слънчевите пещи на Марс. Целият институт беше на крак. Повярвай ми, за бога, не смеехме да кихнем да не би шпионите да подушат нещо.