Миклош Ронасеги - Четири халби бира

Сетих се за прегледа, когато ме караха да казвам напосоки числа. Без да разбера, бях избъбрил кодовите наименования. Боже господи! А обвиняваха заместника ми за смущенията в автоматите.

Но мълчах. Страхливо животно е човекът, повярвай ми. На никого не казах, вършех си работата както трябва, а сестричката не потърсих повече. Какво можеше да узнае? Не! Това не беше любов, за жена си аз бях готов и в ада да ида, но една-две целувки и някакво си обещание не те задължават с нищо.

Не говорете така, жените дори и не подозират колко сме предани.

Докъде бях стигнал? А да, там, където бяха арестували професора. Скоро се изясни, че е бил друг вид заговор. Искаха да принудят ръководството на института да им продаде плановете на слънчевите пещи. Разбира се, ако и те построяха като нашите пещи, тогава титан-алуминият, който щяхме да топим, нямаше да има същата цена.

Не успяха. Много правилно, мислех си, и прилежно продължих да работя. Имах много работа. Не един път оставах до късна вечер, тъй като от предпазливост плановете с чертежите бяха направени на още по-малки отрязъци. Всеки ден изменяха реда на предаването. И все пак крахът настъпи! На уравнените места на Марс започна строителството на противниковите пещи.

Ръководството се събра. Трябваше да се ускори строежът. Като луди денем и нощем работеха инженери, конструктори, чертожници и капсулите хвърчаха. Странно, сега никой не им пречеше.

Заедно с нашата втора пещ се изгради и тяхната. Не я държаха в тайна. Световната преса публикува снимката й. Беше пълно копие на нашата, която толкова старателно укривахме.

Тогава започна продухването на завода със слънчевите пещи. И то не струваше повече от пукнат грош. Ония също продухаха. Пак форсирахме. Изпратихме горе една камара нови автомати, като мислехме, че повече роботи ще строят по-бързо. Измениха основните планове. Пазеха се в пълна тайна. Измененията направи главният инженер, до него стояха директорът и двама от тайните. Работили са само четиримата. Собственоръчно донесоха в лабораторията нарязаните чертежи. През цялото време, докато работех, стояха зад гърба ми, след това пак собственоръчно сложиха микрофилмите в капсулите и лично ги отнесоха в ракетната база.

И все пак! Заедно с изграждането на нашата трета слънчева пещ се появи и тяхната — с всички основни изменения!

Само като си помисля и устата ми пресъхва!

Не затова го казах, приятелю! Опазил ме бог! Ама, хе-хе, май наистина е празна вече тази халба. Но следващата аз, аз ще платя!

Е, да пием, да не я стискаме само, защото ще се стопли.

Ама че скандал стана тогава! Големите шефове се дърпаха за косите, радиоколата виеше час по час. Закараха и мен в милицията. От игла до конец ме разпитваха за работата ми, дори смениха превръзката на главата, съмнявайки се да не би да не съм опериран и да не би да крия под нея микрофилмите. Естествено, скоро ме пуснаха, но по-добре да не бяха ме пускали. Жена ми ме посрещна с толкова упреци, че действително предпочитах бесилото. На другия ден в института отидох изнервен. Настроението и там също беше под нулата. Хвърляхме си остри погледи, всеки се съмняваше и затова всеки бе засегнат.

Току-що бях подготвил лабораторията, когато пристигнаха началниците, един капитан от милицията и още няколко сътрудници. Донесоха новите планови чертежи, разбира се, вече нарязани, а аз да заповядвам да копирам, а те ще гледат. Гледайте, си виках, ако искате и гърба ми гледайте!

Когато работя, наистина нищо не ме интересува. Направих микрофилмите може би по-старателно от друг път. Благодариха и ги взеха. Междувременно заснеха всичко. Дори и как предавам готовата касета на шефа. Заснеха и празния сушилен шкаф и какво ли не още.

Това е за проба, казаха, и споменаха за някаква кула. Малките фотонни ракети излетяха и доставиха капсулите с микрофилмовите заповеди, на строителните автомати.

А ние чакахме. Дума не си продумвахме. И както става в подобни случаи — когато във въздуха се носи някаква мръсотия — и навън небето се заоблачи. Приближаваше се вихрушка.

След обяд се появи директорът. Търчеше из коридора червен като рак.

— Готово! Край! — ревеше. — Можете да си вървите в къщи! И аз отивам по дяволите!

Започнахме да строим нашата кула. Добре, но и в другия лагер започнаха да строят също такава! Фантастично, нали? От изненада не можехме да преглътнем, нито да изплюем. Всъщност от тази кула нямаше нужда. Тя бе построена само за проба. Но явно, онези си мислеха, че щом като копират целия завод за слънчеви пещи, защо да не откраднат и плана на кулата.