Домница Молдовяну - Четири деца в старата гора

Сандина намъкна набързо нощницата и легна полекичка до сестричката си, но дълго остана с отворени очи.

Когато се събуди на другия ден, мирис на горещо мляко гъделичкаше ноздрите й.

Светлина беше изпълнила стаята, въпреки че пердетата бяха спуснати. Дядо й беше сварил млякото, бе обърнал мамалигата на дъската заедно с тенджерата, за да не изстива, и беше отишъл при конете.

Сандина разтърка очи и се засрами, че дядо и сам е запалил огъня. Разбърза се да се измие, да се среши и сплете плитките си, да нареди книгите си в чантата. После събуди сестричето си, среса и него, а това накара Войкица да се разхленчи, изпи набързо млякото от паницата и поръча:

— Сега ще си стоиш мирно и няма да разваляш куклите, ако искаш да играя с тебе.

И като струпа в един ъгъл разни кутийки, царевични кочани, парцалени и гумени кукли, копчета, дъсчици, книжки с картинки, Сандина облече бяла вълнена жилетка и тръгна за училище.

По пътя имаше локви, но момиченцето избикаляше внимателно, за да не изцапа обущата си.

Трябваше доста да повърви до селото, дето беше училището. Сандина се радваше, че от хълма всеки ден можеше да обгърне с поглед полетата с раззеленели ниви от едната страна, ливадата, осеяна с бели цветя, от другата, и безкрайната гора в далечината. Колко хубаво щеше да бъде, ако се загуби нататък и срещне феи от нейните приказки и всяка й подари то нещо, кое от кое по-хубаво: вълшебна ябълка, вретено, което само преде, рокля, по която блестят звездите и луната… и пантофки — целите от злато…

Рядко момиченцето можеше да си представи какво би правило след това. Другите деца от стопанството, отивайки също на училище, скоро я настигаха, закачаха я, изпреварваха я, питаха я колко е излязъл отговорът на задачата. Това, разбира се, правеха Петрика, палавникът, с прякор Птиченцето или Къдрокоска с буклите, надвиснали на челото и над ушите й… Рижавия се правеше, че не чува, когато станеше дума за уроци, макар да трепереше ужасно от страх, да не би учителката да прегледа тетрадката му. Всички бяха в четвърти клас и Сандина добре знаеше, че откакто класната я похвали пред целия клас за бележките й, всеки искаше да седи на един чин с нея и заедно да си учат уроците… Иначе съучениците й нямаше да знаят, че докато майка й беше жива и Сандина учеше в града, беше вземала винаги първа награда.

А случеше ли се да отива към селото с по-големи ученици, тя ставаше мъничка, мъничка и не смееше да вдигне поглед, все гледаше пътеката пред себе си.

Този път зад нея идваха само трима от тях. Думитрица на чичо Тоадер електротехника, Ион и Емил, наречен Госпожицата.

Думитрица се изравни със Сандина, нещо, което не беше се случвало дотогава, тъй като той изобщо не обръщаше внимание на момичетата, и рече:

— Значи си видяла някакъв непознат човек да наднича през прозорците. Тая заран дядо Аксенте вдигна всички на крак да открие у кого в стопанството е имало снощи гости от селото. Защото трябва да има някаква връзка между тая случка и прерязването на жиците.

Сандина се изчерви, но се осмели да прибави:

— Не само че погледна през прозореца, ами натисна и вратата. И казваше нещо.

— Какво казваше?

— Не чух добре — смути се момиченцето.

— Не чула! А защо имаш уши? — изсмя се Ион. — Могла си да свършиш и ти една работа, ама не те бива!

— Млъквай, Ионе — каза сериозно Думитрица, после се обърна към Сандина: — Не приличаше ли на някого от нашите хора?

— Не. И дядо ме питаше.

— Дядо Аксенте казваше, че ако не било толкова късно и ако не се боял да не бъдат отново прерязани жиците, щял да претърси жилищата в стопанството. И… нищо, нищо ли не разбра какво казваше оня до вратата?

— Стори ми се, че каза „отвори“, после… нещо като „момче“ или „тече“…

— Тече, влече, пече… Ха! Ха! Ха! — разсмя се Ион.

Момиченцето се смути. Думитрица погледна смръщено тоя присмехулко, умири го и не попита нищо повече.

Емил мълчеше. Той беше бледо, високо и слабичко момче с кестеняви коси, вчесани назад, с черни спокойни очи. И очите на Ион бяха черни, но блестящи, живи и шеговити. Ион беше винаги готов да се спусне да тича, да се катери по дърветата, да се боричка, да се присмива на всички. Сандина се боеше от него. За разлика от Ион Емил беше винаги замислен, винаги с книга под мишница и винаги говореше кротко и спокойно. Той мълчеше. Дори и в училищната лаборатория, дето прекарваше цялото си свободно време и се чувствуваше като у дома си, мълчеше и когато придружаваше баща си из конюшните. Кожата му беше бяла, мъчно загаряше от слънцето, затова момчетата лесно му измислиха прякора Госпожицата.