Людмила Улицкая: Медея и нейните деца

Медея Мендес, по баща Синопли, остана последната — без да се брои по-малката й сестра Александра, която се премести в Москва в края на двайсетте години — чистокръвна гъркиня от семейството, заселило се още преди векове на сродния с Елада Таврически бряг. Беше и последната от семейството, запазила един приблизителен гръцки език, отстоящ от новогръцкия на същото хилядолетно разстояние, което дели и старогръцкия от този средновековен понтийски диалект, запазен само в колониите в Таврия. И отдавна вече нямаше с кого да говори този овехтял пълнозвучен език, родил повечето философски и религиозни термини и запазил изумителната буквалност и първоначалния смисъл на думите: и досега на този език перачница е катаризма, превоз е метафорисис и масата е трапеза.

Таврическите гърци, връстници на Медея, или бяха измрели, или бяха изселени, а тя самата бе останала в Крим по Божията милост, както винаги бе смятала, но отчасти и заради вдовишкото си испанско презиме, което й бе оставил покойният й мъж, весел евреин дентист, човек с дребни, но явни недостатъци и големи, но дълбоко скрити качества.

Отдавна беше овдовяла, но повече не се омъжи и остана вярна на вдовишкия образ в черни одежди, които много й отиваха.

Първите десет години носеше само черно, после смекчи траура до леки бели пръски или точици, обаче пак на черен фон. Носеше черна кърпа на главата, но не по руски и не по селски, а завързана на два дълги възела, един от които се падаше на дясното й слепоочие. Дългият й край падаше на раменете й на антични дипли и закриваше сбръчканата шия.

Очите й бяха светлокафяви и сухи, тъмната кожа на лицето й също беше изпъстрена от сухи бръчици.

Когато с бялата хирургическа престилка, закопчана отзад, седеше на гишето на регистрацията в местната малка болница, приличаше досущ на ненарисуван от Гоя портрет.

С едър разлат почерк попълваше регистрационните книги, с едри бързи крачки обикаляше околностите и нищо не й костваше да стане в неделя по тъмно, да отпердаши двайсет километра до Феодосия, за да стигне за обедната служба и да се прибере чак вечерта.

За местните жители Медея Мендес отдавна вече беше част от пейзажа. Ако не седеше на столчето си зад бялата рамка на регистрационното гише, тъмната й фигура непременно се мяркаше или по източните хълмове, или по каменистите склонове на запад от Посьолок.

Не се мотаеше без работа, а береше конски босилек, чубрица, планинска мента, кисел трън, гъби, шипка, не пропускаше да събира сардоникси и многослойни източени планински кристали и старинни тъмни монети, каквито дал Господ из каменистите земи на тази скромна сценична площадка на световната история.

Всички околности, близки и далечни, й бяха познати като съдържанието на собствения й бюфет. Тя не само помнеше къде и кога може да набере от нужното растение, но и забелязваше как през десетилетията бавно се променя зеленото одеяние: ментата се спуска край пролетните подмоли на източния склон на планината Киян, киселият трън измира от люта болест, която изяжда долните стъбла, а цикорията, напротив, шества в подземно настъпление и корените й задушават нежните пролетни цветя.

Кримската земя беше винаги щедра към Медея, даряваше й най-редките си съкровища. Но пък и Медея с благодарност помнеше всяка своя находка, наред с най-незначителните подробности за време, място и всички отсенки на изпитаното някога усещане — като се започне от първи юли деветстотин и шеста година, когато, още малко момиченце, откри насред изоставения път към Ак Мечет „самодивско хоро“ — кръг от деветнайсет малки съвсем еднакви гъби с бледозелени гугли, местна разновидност на манатарката. А върхът в находките й от неядлив вид беше плосък златен пръстен с потъмнял аквамарин, който хвърли в краката й утихващото след буря море на малък плаж близо до Коктебел на двайсети август шестнайсета година, в деня на шестнайсетгодишнината й. И до днес носеше този пръстен, той вече беше враснал дълбоко в пръста й и от трийсетина години не можеше да се свали.

Тя усещаше с ходилата си благосклонността на тукашните места. С никое друго кътче не би сменила този западащ край и само два пъти през живота си беше напускала Крим общо за шест седмици.

Родом беше от Феодосия, по-точно бе родена в огромна, някога кокетна къща в гръцката колония, която отдавна се беше сляла с феодосийските покрайнини. По времето, когато се бе родила, къщата вече беше загубила някогашната си грация, ширнала пристройки, тераси и веранди в стремеж да се пригоди към бурното увеличение на семейството през първото десетилетие на така весело започналия век.