Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Само Медея го наричаше така по гръцки маниер. Той целуна старата жена, тя прекара длан по черната коса с бакърен блясък, погали и малкия:

— Пораснал си.

— Може ли да погледна там на вратата? — попита момчето.

Касата на вратата отстрани беше цялата изпъстрена с многобройни резки — децата отбелязваха ръста си.

Медея защипа последния чаршаф и той полетя, закри половината бебе облаче, случайно цъфнало в голото небе.

Георгий вдигна празните легени и те се заизкачваха нагоре: черната Медея, Георгий с омачкана бяла риза и Артьом с червена фланелка.

А от съседния имот през хилавите посърнали лозници ги наблюдаваха Ада Кравчук, мъжът й Михаил и квартирантката им от Ленинград — бялата мишка Нора.

— Тук що народ се събира — ужас! Родата на Мендесовица. Ей на, Георгий е пристигнал, той все е пръв — обясни на наемателката Ада неясно дали с одобрение или яд.

Георгий беше само няколко години по-млад от Ада, в детските години бяха играли заедно и сега Ада го недолюбваше, задето тя самата е остаряла, затлъстяла, а той е още млад и едва-едва започва да му се прошарва косата.

Нора като омагьосана гледаше натам, където се събираха дерето и хълмът и се диплеше някаква продълговата земна гънка — там, в лоното, беше скътана къщата с керемиден покрив и звънтеше с измитите си прозорци, посрещайки трите стройни фигури — черна, бяла и червена… Тя се любуваше на така подредения пейзаж и си мислеше с благородна тъга: „Това да го нарисувам… Не, няма да мога…“

Тя беше художничка, завърши следването не съвсем бляскаво, но докарваше добре някои акварели — въздушни цветя: флоксове, люляци, леки пролетни букети. Ето и сега, току-що пристигнала тук на почивка, тя се заглеждаше в глициниите и предвкусваше как ще натопи само лиани, без листа, в стъклен буркан върху розовата покривка и докато дъщеря й спи през деня, ще седне да рисува в задното дворче… Но тази извивка в пространството, тази съкровена чупка я вълнуваше, подтикваше я към работа, която същевременно веднага й се струваше непосилна. А трите фигури се изкачиха до къщата и изчезнаха от полезрението й…

На малката площадка точно между външната врата и лятната кухня Георгий разопакова донесените кашони, а Медея нареждаше кое къде да се носи. Моментът беше ритуален. Всеки новопристигнал носеше подаръци и Медея ги приемаше все едно не лично, а от името на къщата.

Четири калъфки за възглавници, две вносни опаковки с течен препарат за миене на чинии, сапун за пране — миналата година беше ненамираем, сега се появи, консерви, кафе — всичко това приятно вълнуваше старицата. Тя подреди всяко нещо по бюфети и ракли, изкомандва без нея да не се отваря вторият кашон и хукна на работа. Обедната почивка вече беше свършила, а тя обикновено не си позволяваше закъснения.

Георгий се изкачи чак до края на лелиния си имот, където като стражева кула се издигаше скован от покойния Мендес дървен клозет, влезе в него и без да е на зор, се настани на чисто остърганата дървена седалка. Озърна се. Видя кофичка със сгур и счупена лопатка до нея, на стената висеше избеляла картонена инструкция за ползването на нужника, написана още от Мендес с характерното му простодушно остроумие. Завършваше с думите: „На излизане се огледай чиста ли ти е съвестта…“

Георгий замислено се взираше над ниската врата, закриваща само долната част на клозета, и през образуваното горе правоъгълно прозорче гледаше двойната планинска верига, която се спускаше доста стръмно надолу към далечния морски бряг и руините на старата крепост, видими само за остър поглед, и то в ясно време. Той се любуваше на тази земя, на ерозиралите планини и изгладените от ветровете предпланини — тя беше скитска, гръцка, татарска и макар че сега беше станала кооперативна и отдавна тъгуваше без човешка обич, бавно умираше от бездарието на стопаните, историята все пак не я напускаше, витаеше в пролетното блаженство и напомняше за себе си с всеки камък, всяко дърво… Сред племенниците отдавна вече беше уточнено: най-красивата гледка се разкрива от Медеиния нужник.

А пред вратата пристъпваше от крак на крак Артьом, за да зададе на баща си въпрос, който — знаеше си — не бива да задава сега, но той изчака баща му да излезе и все пак попита:

— Тате, кога ще идем на морето?

Морето беше доста далеч, затова истинските летовници не наемаха стаи нито в Нижни посьолок, нито пък във Верхни. Оттук се ходеше с автобуса или в Судак на градския плаж, или на по-далечните лимани, на дванайсет километра, но това си беше цяла експедиция, обикновено за няколко дни и с палатки.