Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

На Артьом отгоре му се стори, че сивият път сякаш се движи като ескалаторите в метрото, той чак се спря от учудване:

— Тате! — и веднага се засмя: това бяха овце, сивкавото стадо беше запълнило целия път и преливаше отстрани. — Мислех, че пътят се движи.

Георгий се усмихна с разбиране…

Те гледаха бавното течение на овчата река и не бяха единствените, които наблюдаваха пътя — на петдесетина метра на склона седяха две момиченца, по-голямко и съвсем малко.

— Давай да заобиколим стадото — предложи Артьом. Георгий кимна.

Когато минаваха край момиченцата, видяха, че те не гледат овцете, а се взират в някаква находка на земята. Артьом опъна шия: между две сухи стъбла на каперсов храст стърчеше змийска кожа с цвят на старчески нокът, полупрозрачна, на места усукана, тук-там нацепена; малкото момиченце не смееше да я докосне с ръка и я побутваше с пръчица. А второто момиче се оказа жена, това беше Нора. Двете бяха светлокоси, и двете с леки кърпи на главите, с дълги пъстри поли и еднакви елечета с джобове.

Артьом също клекна до змийската кожа:

— Тате, отровна ли е била?

— Смок е — взря се Георгий. — Тук ги има много.

— Ние никога не сме ги виждали — усмихна се Нора. Тя позна одевешния мъж с бялата риза.

— Като бях дете, намерих тук веднъж змиярник — Георгий взе шумолящата кожа и я разпъна. — Още е влажна.

— Неприятна гледка — потръпна Нора.

— Страх ме е — пошепна момиченцето и Георгий забеляза, че майката и дъщерята ужасно забавно приличат с кръглите си очи и острите брадички на котенца.

„Какви симпатяжки“ — помисли си Георгий и остави стресналата ги находка на земята.

— Вие при кого живеете?

— У леля Ада — отговори жената, без да откъсва очи от змийската кожа.

— А — кимна той, — значи ще се видим. Елате ни на гости, ние сме ей там… — махна в посока към Медеината къща и се сурна надолу, без да погледне никого.

Артьом се понесе с подскоци подире му.

Междувременно стадото беше отминало и само вълчакът в ариергарда с пълно равнодушие към минувачите подтичваше по пътя, омазан с овчи изпражнения.

— Краката му са грамадни като на слон — осъдително рече детето.

— Изобщо не прилича на слон — възрази Нора.

— И аз не казвам, че той, а само краката му — настоя момиченцето.

— Ако искаш да знаеш, той прилича на римски легионер — Нора решително настъпи змийската кожа.

— На какво?

Нора се засмя на глупавия си навик да говори с петгодишната си дъщеря като с голям човек и се поправи:

— Не прилича, не прилича на римски легионер, те са се бръснели, а той е с брада!

— Ама краката му са като на слон…

Късно същата вечер, когато Нора с Таня вече спяха в бунгалото, а Артьом се беше свил като коте в стаята на Мендес, Медея и Георгий седяха в лятната кухня. Обикновено се настаняваха там в началото на май, но тази година пролетта дойде рано, в края на април стана съвсем топло и тя отвори и изми кухнята още преди пристигането на първите гости. Вечерта обаче захладня и Медея си сложи износено кожено елече, надплатено със старо кадифе, а Георгий си наметна татарския халат, който от много години се ползваше от цялата Медеина рода.

Кухнята беше иззидана от див камънак като планинска колиба, едната й стена опираше в подкопания склон на хълма, а отстрани бяха оставени ниски криви прозорчета. Окачена газена лампа осветяваше мъждиво масата, в светлото петно стояха отворени последната бутилка вино, запазена от Медея за случая, и начената ябълкова водка, която й беше любима.

В къщата се спазваше чудноват режим: вечеряха обикновено към седем-осем заедно с децата, рано ги слагаха да спят, а по нощите пак се събираха на късна трапеза, толкова вредна за храносмилането и приятна за душата. И сега, в късния час, след като свършиха безброй домашни задължения, Медея и Георгий седяха на светлината на газената лампа и се радваха един на друг. Имаха много общи черти: и двамата бяха динамични, подвижни, ценяха приятните дреболии и не понасяха намеса в личния си живот. Медея сложи на масата чиния с пържен калкан. Широко скроена като характер, тя същевременно по смешен начин беше свидлива: порциите й бяха винаги малко недостатъчни и тя спокойно можеше да откаже на дете да му сипе допълнително с думите: „Стига ти толкова. За дояждане си вземи още хляб.“

Децата бързо свикваха със строгата уравниловка на масата, а племенниците, които не харесваха реда в къщата, просто не идваха тук.

Подпряла с ръка главата си, тя наблюдаваше как Георгий подклажда в откритото огнище — примитивно подобие на камина — малка цепеница.