Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Медея първа научи за смъртта на майка си. Тя отиде сутринта в болницата и санитарката Фатима я пресрещна на стълбите и й каза на кримскотатарски, който в онези години знаеха много от жителите на Крим:

— Момиче, не ходи там, върви при доктора, той те чака…

Доктор Лесничевски излезе да я посрещне с мокро лице. Той беше малко дебело старче, Медея стърчеше една глава над него. Каза й:

— Злато мое! — и протегна ръце нагоре, за да я погали по главата…

Двамата с Матилда бяха започнали в една година: тя — да ражда, а той — да ръководи акушерското отделение, и всичките й деца беше изродил лично.

Сега останаха тринайсет. Тринайсет деца, които току-що бяха загубили баща си и още не бяха повярвали в реалността на смъртта му. Символичното погребение на загиналите моряци с оркестър и топовни гърмежи се сториха на по-малките деца като някакво военно развлечение от рода на парадите. През шестнайсета година смъртта още не беше се обезсмислила, както през осемнайсета, когато закопаваха мъртвите в ровове, криво-ляво облечени и без ковчези. Вече от доста време се водеше война, но тя беше далече, а тук, в Крим, смъртта все още беше единично явление.

Нагласиха Матилда, покриха с черна дантела звънливите й коси и сложиха до нея некръстеното момиченце… По-големите синове понесоха ковчега на ръце първо в гръцката църква, а оттам на старото гробище до гроба на Харалампий.

Погребението на майката запомни дори най-малкият, Димитрий. След четири години той разказа на Медея за две събития през този ден, които го бяха потресли. Погребението се падна в неделя и в черквата преди това имаше венчавка. По тесния път за черквата сватбеният кортеж се срещна с погребалното шествие. Получи се леко объркване, наложи се хората с ковчега да отстъпят встрани, за да мине автомобилът, на задната му седалка беше кацнала като муха в сметана мургава уплашена булка в белия облак на сватбената рокля, до нея — плешивият младоженец. Това беше един от първите автомобили в града, собственост на богаташите Мурузи, и беше зелен. За този автомобил Димитрий разказа на Медея. „Наистина беше зелен“ — спомни си Медея. Вторият епизод беше загадъчен. Момчето я попита как се наричат онези бели птици, дето бяха накацали до главата на майка им.

— Чайки ли? — учуди се Медея.

— Не, едната по-голяма, а другата по-малка. И личицата им са други, не са като на чайките — обясни Димитрий.

Нищо повече не си спомняше. Медея беше на шестнайсет. Петима бяха по-големи от нея, седем бяха по-малки. Двама отсъстваха този ден, Филип и Никифор, и двамата воюваха. И двамата после загинаха, единият убит от белите, другият — от червените, и цял живот Медея пишеше имената им заедно в бележката за поменуването на умрелите…

От Батуми пристигна по-малката сестра на Матилда, вдовицата София, и реши да вземе две от по-големите момчета. След мъжа й беше останало голямо стопанство и тя с трите си дъщери едва се справяше. Четиринайсетгодишният Афанасий и дванайсетгодишният Платон скоро щяха да станат истински мъже, каквито толкова липсваха в стопанството.

Но не им било писано да помагат в стопанството, защото след две години умната София продаде всичко и откара децата първо в България, после в Югославия 5 5 По това време Кралство на сърби, хървати и словенци. Югославия — от 1929 г. — Б.пр. . В Югославия Афанасий, още с жълто край устата, стана послушник в православен манастир, оттам отиде в Гърция и после следите му се губеха. Последното, което се знаеше за него, е, че живеел в скалите на някаква загадъчна Метеора 6 6 Градче на югозапад от Солун с прочути скални манастири. — Б.пр. . София с щерките и Платон накрая се засели в Марсел и постижението на живота й беше гръцко ресторантче, до което стигна благодарение на търговията с ориенталски сладкиши, включително баклава — корите за тях сръчно разтягаха чевръстите й грозновати дъщери. Платон, единственият мъж в къщата, наистина крепеше дома. Той омъжи братовчедките си, преди Втората световна погреба леля си и чак след войната, вече на години, се ожени за французойка и му се родиха двама французи с веселото презиме Синопли.

Десетгодишния Мирон отиде при роднина по линия на Синопли, милия Александър Григориевич, собственик на кафене „Каро“ в Коктебел — той пристигна за погребението на Матилда и не възнамеряваше да си пълни къщата с още деца.

Но сърцето му се обърна и той го взе. След няколко години момчето умря от скоротечна и неизвестна болест.