Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Доизбъбра думите и с точни движения, прецизирани с годините, сплете косата си, зави я на кок, овърза главата си с черния копринен шал, измъкна дългия край на възела над шията — и внезапно видя в овалното огледало, украсено с миди, лицето си. Всъщност всяка сутрин си връзваше шала пред огледалото, но виждаше само диплите, бузата, яката на роклята. А сега изведнъж — това беше свързано някак с идването на Георгий — видя лицето си и се учуди. С годините то още повече се беше издължило — сигурно заради увисналите хлътнали страни, проядени от две големи бръчки. Носът й беше фамилният и с годините не беше мръднал: доста дълъг, но без да е щръкнал, със срязан връх и кръгли ноздри.

Лицето й приличаше на красива конска муцуна, особено в онези години, когато наскоро след брака неочаквано се подстрига на бретон и някое време си пускаше косата вместо вечния кок, тежък и уморителен за врата.

Медея доста учудено разглеждаше лицето си — не с бърз периферен поглед, а внимателно и строго — и ненадейно разбра, че го харесва. На младини много беше страдала от външността си: рижа коса, прекалено висок ръст, прекалено голяма уста, тя се смущаваше от големите си китки и мъжкия номер на обувките, които носеше…

„Превърнала съм се в хубава старица“ — подсмихна се Медея и поклати глава. Отляво на огледалото измежду многото фотографии от черна четвъртита рамка я гледаше млада двойка — жена с бретон и буйнокос мъж с благороден левантийски вид и прекалено големи мустаци на слабото лице.

Тя пак поклати глава: какво толкова е страдала на младини? Имала е хубаво лице, хубаво високо тяло, силно и красиво — това й внуши Самуил, скъпият й мъж Самуил… Тя измести очи към големия му портрет с траурна лента в ъгъла — от последната му снимка, увеличена. Там той беше все още буйнокос, но две плешивини отпред бяха вдигнали нагоре ниското му чело, мустаците му бяха по-скромни и повехнали, очите му гледаха меко и неопределена нежност се таеше в лицето му.

„Всичко е наред. Всичко отмина“ — отпъди Медея сянката на стара болка, излезе от стаята и затвори вратата. Стаята й беше свята за всички пристигащи и никой не влизаше в нея без специална покана…

Георгий вече беше направил кафе. Вареше го точно като Медея и майка си Елена — начинът беше еднакъв, по турски. Малкото бакърено джезве беше сложено на неизлъскан поднос насред масата. При цялото си педантично чистофайничество Медея не обичаше това занимание — да лъска медните съдове. Може би защото патинирани повече й харесваха. Медея си наля кафе в груба керамична чашка, от която пиеше вече петнайсетина години, подарък от племенничката й Ника, една от първите й керамики, плод на краткотрайното увлечение по грънчарството. Тъмносиньо-червена, с капки спечена глазура, грапава, прекалено декоративна за всекидневна употреба, тя кой знае защо се беше харесала на Медея, та Ника и до днес се гордееше, че е зарадвала леля си.

Още на първата глътка Медея си помисли за Ника, за това, че днес ще дойде с децата и Маша. Маша беше ранна внучка, а Ника — късна дъщеря на сестра й Александра, двете почти връстнички.

— Сигурно ще вземат сутрешния самолет, тогава до обед ще са тук — каза тя като на себе си.

Георгий запази мълчание, макар да си мислеше дали да не отиде до пазара за вино и някоя пролетна радост от рода на зелените салати или мушмули.

„Не, за мушмули е рано“ — прецени и след някое време попита леля си ще се прибере ли за обяд.

Тя кимна и мълчаливо допи кафето си.

Когато излезе, Артьом понечи да атакува баща си, но Георгий му нареди да се стяга да ходят до пазара.

— Ту на гробището, ту на пазара — измърмори Артьом.

— Ако не искаш, остани си тук — миролюбиво предложи баща му, но Артьом вече беше преценил, че не е лошо да отидат поне до пазара.

След половин час крачеха по пътя. И двамата бяха с раници, Артьом с платнена шапка, Георгий с брезентовата войнишка, с която имаше военно-авантюристичен вид. Почти на същото място, както предния път, пак видяха майката и дъщерята, те пак бяха облечени с еднакви дрехи, но този път жената седеше на ниско сгъваемо столче и рисуваше на някакъв детски статив.

Като ги видя откъм пътя, Георгий викна дали искат да им купят нещо от пазара, но лекият ветрец отнесе гласа му и жената показа с ръка, че не чува.

— Тичай да ги попиташ дали не искат нещо — помоли той сина си и Артьом се втурна нагоре по склона, изпод краката му се посипаха камъчета.

Георгий с удоволствие гледаше нагоре. Тревата още беше млада, свежа, край върха на хълма сякаш плуваше в омара розоволилав тамариск без никакви листа.