Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Жената каза нещо на Артьом, после махна с ръка и се затича надолу.

— Ще ни купите ли картофи? Две кила, моля ви. Няма с кого да оставя Таня, а тя не може да стигне дотам, ще се умори. И връзка копър. Само че нямам пари у мен — тя говореше бързо, леко съскаво, и бавно поруменяваше.

Заизкачва се при дъщеря си, която беше останала до статива, сърцето й препускаше в галоп и думкаше в гърлото й: „Какво стана? Какво стана? Нищо не е станало. Две кила картофи и връзка копър…“

Изкачи се на хълма и видя как всичко се е променило през няколкото минути, докато беше слизала до пътя: слънцето накрая проби бляскавата мъгла и тамариските, които се опитваше да нарисува, вече не приличаха на розова пара, а тежко като боровинково желе се стелеха по рида. Цялата нежна неопределеност на пейзажа се беше изпарила и мястото, където стоеше сега, й се стори внезапно като неподвижен център, около който се движат галактики, звезди, облаци и овчи стада.

Но тази мисъл не успокои думкащото й сърце, то се беше понесло нанякъде, изпреварваше самото себе си, а погледът й от само себе си попиваше околността, за да не изпусне нищо, да не забрави никаква подробност от този свят. О, ако можеше като в детството, когато се увличаше по ботаниката, да откъсне и да изсуши като харесано цвете този миг с целия му реквизит: дъщеря й до статива, стъпил накриво насред вселената, цъфналият тамариск, пътя, по който, без да се оглеждат назад, вървят двама пътници, далечния крайчец на морето, сдиплената долина с браздата на отдавна пресъхналата река. И онова, което беше зад гърба й, и онова, което не влизаше в кръгозора й: зад гърбавите остарели на мястото си хълмове — стръмни планини, изящни, с отсечени плоски върхове, изправени една зад друга като послушни животни…

От Симферопол до Медеината къща се пътуваше с автобус около пет часа, при това преди курортния сезон рейсът пътуваше само веднъж дневно, но въпреки скъпотията — двучасовото пътуване с кола излизаше едва ли не по-скъпо от самолетния билет Москва-Симферопол, Ника и Маша обикновено идваха с такси.

Щом се върнаха от пазара, Артьом се качи на покрива със стария бинокъл и не отлепяше въоръжено око от пролуката между хълмовете, където се мярваше всяка идваща кола. Георгий подреждаше покупките в кухнята. Оказа се, че не е пазарен ден, беше скучно, имаше само неколцина търговци. Той купи сливов домашен пестил, пресушен и увит, направен грубовато на нагорещена тенекия — любимото детско лакомство, зеленилки и голям плик чебуреци 10 10 Вид пирожки. — Б.пр. .

Най-много го зарадва магазинът за домашни погреби, който винаги учудваше летовниците с неочакваното си изобилие. Този път Георгий купи нещо ново — чайник със свирка, две дузини ръбести чаши и половин кило клинци за подкови, които толкова липсваха на новосибирския му приятел Тарасов, колхозен председател. Купи също една голяма рядкост по онова време — чешко лепило, и доста уродлива мушама за маса. Извади всички покупки на масата да се порадва на изобилието. Обичаше да купува, харесваше тази игра на избор, търговия, плячка. Жена му Зойка се ядосваше, когато донасяше от всяко пътуване купища абсолютно ненужни неща, които пълнеха къщата и вилата. Самата тя беше икономист, работеше в градската търговия и смяташе, че трябва да се купува обмислено, разумно, а не всякакви глупости…

Той отвори бутилката таврически портвайн и съжали, че не е взел повече. Впрочем от този асортимент тук се намираха големи количества, може да купи и по-късно от местното магазинче.

Подреди всичко и с чашата вино и чебурек седна на прага на къщата и видя как от хълма се спуска художничката с дъщеря си.

„По дяволите, забравих картофите — сепна се. — Но май нямаше. Ако бях видял, щях да се сетя.“

Затова пък беше купил много копър и като стриктен човек викна на Артьом да слезе от покрива и да занесе копър на курортистката — самите обитатели на Медеиния дом не смятаха себе си за курортисти, а и местните ги възприемаха като тукашни хора.

Артьом категорично отказа да занесе копъра. Моментът, в който щеше да се появи колата, беше изключително важен, той не искаше да го пропусне. И наистина, още не бяха приключили с препирните заради копъра, когато в специално предназначената за целта пролука се мярна жълта волга.

— Идат! — изкрещя с пресипнал от щастие глас Артьом, спусна се презглава от покрива и се понесе към портата.

След минути колата стигна пред къщата, спря, едновременно се отвориха и четирите врати и изскочиха наведнъж шест души, двама от които съвсем малки. Докато таксиджията вадеше от багажника куфарите и кашоните, се започна роднинско меле с целувки и прегръдки. Колата още не беше тръгнала, когато незабелязано се появи Медея с пълна торба, усмихната със стиснати устни и присвила очи.