Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

— Стига де — лениво ги прекъсна Ника. — Имаш ли някоя скрита бутилка?

— И още как! — зарадва се Георгий, опипа зад гърба си и извади наченатата през деня бутилка.

Маша тъкмо да отвори уста да се втурне в атака, но Ника, която не понасяше разправиите, й побутна налятата чаша и запя:

Гласът й беше тих и влажен. Георгий и Маша се размекнаха, допряха роднински глави, всичките им дискусии секнаха от само себе си. Гласът й като светлина се лееше през пролуката на открехнатата врата, през малките криви прозорци, и примитивната пандизчийска песен осветяваше целия Медеин имот…

Валерий Бутонов, излязъл посреднощ по малка нужда, се облекчи, без да ходи до дъсчения клозет, в обезпокоения от неочакваната топла поливка доматен разсад, загледа се в южното дълбоко звездно небе, цялото насечено от лъчите на прожекторите, които проверяваха крайбрежната ивица за киношпиони в черни водолазни екипировки. Но през този сезон липсваха дори пробляскващите на лунната светлина задници на плажните любовници.

А земята беше тъмна, само един прозорец светеше в пролуката между хълмовете с чиста жълта светлина — оттам като че ли даже долиташе женско пеене. Валерий се заслуша. Тук-там поджавкваха кучета.

Наистина прекара безсънна нощ. Но Медея от млада беше свикнала да спи малко, а сега, на стари години, една безсънна нощ не можеше да я притесни. Тя лежеше на тясното си моминско легло по нощница с изнищена бродерия на гърдите, а край тялото й си почиваше слабо сплетената нощна плитка, която беше поизтъняла с годините, но стигаше до бедрото й.

Скоро къщата взе да се пълни с малки разпознаваеми звуци: изшляпа с боси крака Ника, Маша издрънча с капака на нощното гърне, пошушна на спящото дете „пиш-пиш“, звънко и музикално се поля детската струйка. Щракна ключ на лампа, чу се приглушен смях.

Нито слухът, нито зрението на Медея още не бяха се предали. Благодарение и на природната си наблюдателност тя забелязваше в живота на младите си роднини много подробности, за които те изобщо не си даваха сметка.

Младите жени с малки деца пристигаха обикновено в началото на сезона, работещите им мъже прекарваха тук малко време, по две седмици, много рядко и месец. Пристигаха някакви приятели, наемаха стаи в Нижни посьолок, а нощем идваха тайно в къщата, пъшкаха и стенеха оттатък Медеината стена. После жените се развеждаха с едни мъже, омъжваха се за други. Вторите мъже отглеждаха първите деца, раждаха се нови, заварените и природените си ходеха на гости, после бившите мъже идваха тук с новите си жени и новите си рожби, за да прекарат отпуската заедно с по-големите деца.

Ника се ожени за Катиния баща, млад многообещаващ режисьор, който така и не направи нищо достойно за собствената си репутация, и от години водеше със себе си недодялания и нескопосен Миша, син на режисьора от първия му брак. Катя всякак го тормозеше, а Ника се грижеше за него и му угаждаше, и когато заряза режисьора и го смени с физик, продължи още дълги години да идва с момчето. Пред очите на Медея стана рокада на две съпружески двойки, пламна чувство между зет и снаха с трийсетгодишна разлика и се родиха няколко младежки връзки, все така онагледяващи същата френска пословица.

Животът на следвоенните поколения, особено на новите, които сега бяха двайсетинагодишни, й се струваше малко като детска игра. Нито в браковете, нито в майчинството не усещаше онази отговорност, която от най-ранна възраст беше белязала живота й. Тя никога не изказваше мнения, но високо ценеше онези, които като майка й, баба й, приятелката й Елена извършваха и незначителните, и най-важните постъпки по единствения приемлив за Медея начин — сериозно и окончателно.

Медея беше изкарала живота си като жена и вдовица на един мъж. Вдовството й беше прекрасно, с нищо не падаше по-долу от самото й съпружество. През дългите години — скоро трийсет — от смъртта му самото минало се беше видоизменило и единствената горчива обида, която беше изживяла от мъжа си — колкото и да е странно, след смъртта му, — се разсея, а обликът му в края на краищата доби внушителност и монументалност, каквито приживе изобщо не бяха съществували.

Вдовишкият й живот продължаваше вече много повече от брачния, а отношенията с покойния й мъж бяха все така прекрасни и дори с годините ставаха все по-съвършени.

Медея имаше усещането за безсъние, но същевременно изпадаше в съвсем леки дрямки, без да прекъсва обичайните си размишления: полумолитви, полуразговори, полуспомени, които понякога сякаш случайно излизаха извън рамките на онова, което тя лично знаеше и беше виждала с очите си.