Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

С редките представители на мъжкия пол, случайни гости в кабинета му (основният профил на санаториума беше лечение на безплодието, но имаше и малко отделение за опорно-двигателна рехабилитация), се държеше сковано и дори плахо.

Медея се усмихна на наблюдението си, хрумна й, че веселият стоматолог се бои от мъжете. По-късно разбра колко е ценно това наблюдение.

Тогава беше близо трийсетгодишна. Димитрий възнамеряваше да влезе в таганрогската военна школа, Константин караше шестнайсет, канеше се да стане геолог.

Сестра й Анеля, която беше взела в Тбилиси малката Анастасия, отдавна я канеше на гости. Беше си набелязала сред мъжовата рода един не много възрастен симпатичен вдовец и правеше планове да ги сватоса. Медея, която не подозираше за плановете й, също се канеше да навести сестрите си, но не през пролетта, а наесен, след като подготви зимнината. И ако плановете на Анеля се бяха осъществили, в Крим нямаше да се запази този последен може би гръцки дом и следващото поколение Синопли щеше да се изроди в сухопътни ташкентски, тбилиски, вилненски 13 13 Вилню е името на Вилнюс до 1939 г. — Б.пр. гърци. Но нещата се обърнаха съвсем различно.

В средата на март двайсет и девета година всички служители в санаториума бяха свикани на спешно събрание. Абсолютно всички, включително малоумният Раис с асиметрична усмивка до ухото. Щом наредиха и на Раис да се яви, явно събранието беше от държавно значение.

Градският партиен началник Вялов, грамаден мъж, ръмжеше иззад покритата с червена лъскава покривка маса. Вече беше прочел постановлението и сега говореше от свое име за прекрасното утре и за величието на идеята за колхозите. Предимно женският колектив слушаше податливо. Повечето бяха от предградието и имаха по половин къща, малка градинка, няколко дръвчета, пет кокошки и държавна служба. Не бяха от кресливите. Фиркович, главният лекар, кореняк кримчанин от образован караимски род 14 14 Каримите са немногобройна народност главно в Украйна, Литва, Полша, потомци на стара еврейска секта. — Б.пр. , мачкан и бит, и бит, бе мобилизиран в Червената армия през седемнайсета, бе работил в различни военни болници, но остана безпартиен, безпокоеше се за близките си и затова винаги беше готов да си замълчи и да предостави думата на друг.

— Кой иска да се изкаже? — попита Вялов и веднага скочи бодрият Филозов, партиен секретар.

Самуил Яковлевич седеше на последния ред и се въртеше, дори леко подскачаше на стола, оглеждаше всички. Медея седеше до него и наблюдаваше отстрани необяснимото му вълнение. Срещнал погледа й, той я хвана за ръката и зашепна в ухото й:

— Трябва да се изкажа… непременно трябва да се изкажа…

— Какво толкова се вълнувате, Самуил Яковлевич. Щом искате, изкажете се — и леко задърпа ръката си от вкопчените пръсти.

— Аз, разбирате ли, членувам в партията от дванайсета година… Длъжен съм…

Бледостта му не беше аристократично белезникава, а мъртвешки сивкава, страхлива.

Новата лекарка, къдрава жена с плоска букла вляво от пътя и с немско презиме, надълго говори за колективизацията и непрестанно повтаряше: „От гледна точка на настоящия момент…“

Вкопчен в ръката на Медея, той се умири. И така изкара до края на събранието, лицето му трепкаше, устните му нещо шепнеха. Когато събранието свърши и хората взеха да се разотиват, той още я държеше за ръката.

— Ужасен ден, повярвайте ми, това е ужасен ден. Не ме оставяйте сам — помоли я и очите му бяха светлокафяви, умоляващи и съвсем женски.

— Добре — неочаквано лесно се съгласи Медея и двамата заедно излязоха през белосаните порти на санаториума, отминаха автогарата и свърнаха към тиха улица, обитавана от жепейци още от времето, когато прокараха железопътна връзка към града.

Самуил Яковлевич живееше под наем в стая с отделен вход с градинка, в която имаше две стари асми и маса, толкова чепата и мъшлясала, сякаш беше израсла тук заедно с дърветата. Асмата се беше увила по опъната над масата тел. От едната страна на малкото дворче имаше ограда, от другата се издигаше измазаната стена на съседната къща.

Седнала до масата, Медея наблюдаваше Самуил Яковлевич как се щура край примуса в пруста, вади от рафта увита в груба кърпа буца козе сирене, налива в тигана олио и върши всичко макар и напрегнато, но бързо и точно. Медея си погледна часовника — братята й няма да се приберат днес, и двамата са в Коктебел в клуба по планеризъм, най-вероятно ще преспят у една стара приятелка на Медея, стопанка на известна тамошна вила.