Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

След един месец Анеля, най-голямата от сестрите и както се смяташе, най-голямата късметлийка, взе шестгодишната Настя в Тбилиси 7 7 До 1936 г. името на града е Тифлис. — Б.пр. , където живееше с мъжа си, по това време известен музикант. Възнамеряваше да вземе и по-малките момчета, но те нададоха такъв мощен рев, че се реши временно да останат с Медея. С нея остана и осемгодишната Александра — винаги много привързана към Медея, тя напоследък направо се беше лепнала за нея.

Анеля се притесни как ще остави три малолетни деца на грижите на шестнайсетгодишно момиче. Но се намеси старата Пелагея, еднооката бавачка, която цял живот беше работила в дома им и се падаше далечна роднина на Харалампий.

— Докато съм жива, нека малките израснат тук.

Така нещата се решиха.

След някое време Медея получи от Петербург три писма наведнъж — от Елена, Армик Тиграновна и Александър Арамонович. Неговото писмо беше най-кратко: „Цялото ни семейство дълбоко ви съчувства за сполетялото ви нещастие и ви моли да приемете малкото, с което можем да ви помогнем в труден миг.“

„Малкото“ се оказа доста значителна за онези времена сума, половината от която Медея даде за кръст от черен крехък мрамор с изписани на него имената на майка им и баща им, чието тяло се беше разтворило в чистите и силни води на Евксински понт, погълнал мнозина мореходци Синопли…

На същото място, в сянката на дивата маслина, посадена над гроба на Харалампий, през двайсет и шеста година, задрямала на пейката, Медея сънува и тримата: Матилда с ореола от рижа коса, не събрана на кок, както я носеше приживе, а вдигната празнично над главата й, с голото розовоглаво момиченце в ръце, но не новородено, а кой знае защо, тригодишно, и баща си, прошарен, със съвсем бяла брада, на вид много по-стар, отколкото го помнеше Медея. Да не говорим, че приживе никога не беше пускал брада.

Те бяха мили с нея, но нищо не казаха, а когато изчезнаха, Медея разбра, че изобщо не е задрямвала. Във всеки случай не усети никакъв преход от сън към будно състояние, а във въздуха усети чудесна миризма на смола, древна и смугла. Тя вдиша аромата и се досети, че с появата си, въздушна и тържествена, те и бяха благодарили, че е опазила по-малките, и сякаш я освобождаваха от някакви пълномощия, които тя бе поела отдавна и доброволно.

Мина време, докато можа да опише това необикновено събитие в писмо до Елена:

„От няколко седмици, Еленочка, не мога да седна да ти пиша, за да ти разкажа за едно невероятно мистично произшествие…“

И после продължи на френски: всички руски думи, които би могла да употреби тук от рода на „видение“, „явление“, „чудо“, се оказаха невъзможни и й се стори по-лесно да се възползва от чуждия език, в който сякаш липсва това богатство на нюансите.

„Qu’en penses-tu?“ — завърши с калиграфския си почерк, който във френския вариант ставаше по-решителен и остър.

Писмата дълго пътуваха в брезентови чували по пощенски вагони и писмовната връзка с два-три месеца изоставаше от живота. След три месеца Медея получи отговор на изпратеното си писмо. То беше едно от най-дългите писма, писани от Елена, и беше написано със същия гимназиален почерк, толкова сходен с Медеиния.

Тя благодареше за писмото, пишеше, че е проляла много сълзи в спомени за онези ужасни години, когато всичко й е изглеждало загубено. По-нататък споделяше, че и тя е изживяла подобна мистична среща преди спешната евакуация на семейството в нощта срещу седемнайсети ноември осемнайсета година:

„Три дни преди това мама получи удар. Видът й беше ужасен, тя беше много по-зле, отколкото я видя след три седмици, когато се добрахме до Феодосия. Лицето й беше синьо, едното й око се беше подбелило, всеки миг очаквахме смъртта й. В града се стреляше, на пристанището с бясна скорост се товареха щабове и гражданско население. Татко беше, както знаеш, член на кримското правителство, изключено беше да остане, Арсик боледуваше от поредната си безкрайна ангина, а Анаит, винаги толкова жизнерадостна, плачеше безспир. Баща ми беше все в града, идваше си за броени минути, слагаше ръка на главата на мама и пак заминаваше.

Всичко това съм ти го разправяла освен може би най-важното.

Вечерта сложих Арсик и Анаит да спят, легнах до мама и веднага съм се унесла. Стаите бяха анфиладни, една след друга, всички преходни, не случайно го споменавам, това е важно. Изведнъж през сън чувам, че някой влиза. «Татко» — си помислих, но отначало не бях разбрала: влизането беше през дясната врата, от вътрешността на жилището, а не отляво, откъм улицата. Исках да стана, да налея чай на татко, обаче бях като скована и не можех да помръдна. Татко, както знаеш, не беше висок, а застаналият до вратата беше едър мъж и ми се стори, че е с халат. Смътно личеше, че е старец, лицето му беше много бяло и сякаш светеше. Уплаших се, но и ми беше интересно, представяш ли си. Разбрах, че това е някой близък, роднина, и веднага все едно някой каза гласно: прадядо Шинарарян. Мама ми беше разправяла за някакви свои странни предци, които строели арменски храмове. Той плавно се доближи до мен и ми каза ясно, с напевен глас: «Нека всички заминат, а ти остани, моето момиче. Ще заминеш за Феодосия. От нищо не се страхувай.»