Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

По горния път мина кола, спря и два пъти хрипкаво избибипка. Нощна поща. Телеграма. Георгий се изкачи нагоре. Позна раздавачката, шофьорът беше нов. Поздравиха се. Тя му подаде телеграмата.

— Какво става, събирате ли се родата?

— Да, време е. Как е Костя?

— Как да е? Ту пие, ту боледува. Чудничко.

На светлината на фаровете прочете телеграмата: „пристигаме трийсети ника маша децата“.

Остави телеграмата пред Медея. Тя я прочете, кимна.

— Да пийнем, лельо? — и наля от наченатата бутилка в чашките.

„Колко жалко — помисли си, — че толкова скоро пристигат. Добре щяхме да си прекараме насаме с Медея.“

Всеки от племенниците обичаше да прекарва насаме с Медея.

— Утре сутринта ще тегля жица — каза Георгий.

— Какво? — не разбра Медея.

— Ще прокарам ток в кухнята — обясни той.

— А, да, отдавна се канеше — спомни си Медея.

— Майка поръча да говоря с теб — подхвана Георгий, но Медея отклони отдавна известния й разговор.

— Добре си ми дошъл, Георгиу — и надигна чашката.

— Само тук се чувствам у дома си — сякаш се оплака той.

— Затова всяка година ми досаждаш с този глупав разговор — подсмихна се Медея.

— Майка помоли…

— Да, получих писмото й. Глупости, разбира се. Зимата мина, идва лято. В Ташкент няма да живея нито през зимата, нито през лятото. Не каня и Елена при мен. На нашите години човек вече не се мести.

— През февруари бях там. Майка е остаряла. По телефона вече не може да се говори с нея. Не чува. Чете много. Дори вестници. Гледа телевизия.

— Прадядо ти също изчиташе всички вестници. Но тогава не бяха толкова много.

И двамата се умълчаха.

Георгий хвърли в огъня малко подпалки, те сухо запукаха, в кухнята стана по-светло.

Колко хубаво можеше да си живее тук, в Крим, ако се престрашеше да плюе на пропилените десет години, на несъстоялото се откритие, недописаната дисертация, която го всмукваше като гадно блато, щом припареше до нея, но затова пък, щом се махнеше от научната общност, от прашния топ хартия, тя почти преставаше да го интересува и се свиваше на малка тъмна купчинка, за която той забравяше… Да си построи тук къща… Феодосийските шефове са все познати, деца на Медеините приятели. Може в Агузи или по пътя за Новия свят, там мярна някаква полурухнала вила, трябва да попита чия е…

Медея си мислеше за същото. Искаше й се точно той, Георгий, да се върне тук, та пак в тези земи да заживеят Синопли…

Двамата бавно пиеха водка, старицата придрямваше, а Георгий си представяше как да направи артезиански кладенец, добре е да намери професионална сонда…

Елена Степанян, майката на Георгий, беше от много издигнато арменско семейство и през ум не бе й минавало да стане жена на простоват грък от феодосийското предградие, по-голям брат на най-близката й гимназиална приятелка.

Медея Синопли беше незалязващата звезда на девическата гимназия, образцовите й тетрадки се демонстрираха пред следващите поколения ученички. Приятелството на момичетата беше започнало с тайно и огнено съперничество. Нея година — дванайсета — семейство Степанян не си замина както всяка година след летуването за Петербург поради белодробната болест на по-малката й сестра Анаит. Семейството остана да презимува във вилата си в Судак, а Елена с гувернантката изкара цяла година в хотел във Феодосия и ходеше в девическата гимназия, където се оказа в остра конкуренция с Медеината репутация на първа отличничка.

Пълничката ведра Леночка като че ли не изпитваше никаква нервност и сякаш не участваше в съревнование. Това поведение можеше да се дължи или на ангелско великодушие, или на сатанинска надменност. Елена не обръщаше никакво внимание на успеха си: сестрите Степанян получаваха прекрасно домашно възпитание, учеха с гувернантки френски и немски, при това бяха прекарали ранното си детство в Швейцария, където баща им беше на дипломатическа работа.

Двете момичета — и Медея, и Елена — завършиха трети клас с пълно отличие, но отличията им бяха различни: лесни и много стабилни за Елена и трудови, мазолести за Медея. При все неравната тежина на отличията им, за края на годината те получиха еднакви подаръци — тъмнозелени еднотомници на Некрасов със златни букви на кориците и калиграфски надписи на форзаците.

На другия ден към пет часа в дома на Синопли неочаквано пристигна семейство Степанян в пълен състав. Всички жени в къщата начело с Матилда, прибрала избледнелите си коси с бяла забрадка, разточваха кори за баклава на голямата маса в сянката на две черничеви дървета. По-грубата част от операцията, извършвана върху самата маса, вече беше приключила и сега те разтягаха корите с китки. Медея и всичките й сестри участваха равноправно в заниманието.