Рансъм Ригс: Домът на мис Перигрин за чудати деца

Единствен дядо от цялото си семейство успял да избяга от Полша, преди да избухне Втората световна война. Бил дванайсетгодишен, когато родителите му го поверили на съвършено непознати хора. Качили най-малкия си син на влак за Великобритания само с куфар и дрехите на гърба му. Билетът бил еднопосочен. Повече не видял нито майка си, нито баща си, нито който и да е от по-възрастните си братя, братовчеди, лели или чичовци. Всички били мъртви, преди да навърши шестнайсет години. Убили ги чудовищата, от които той едва се измъкнал. Те обаче не били с пипала и гнояща кожа, а от онези, които умът на седемгодишно дете може да възприеме — с човешки лица и изрядни униформи, марширували в строй и били толкова обикновени, че когато най-после прозреш какво всъщност представляват, е прекалено късно. Чудовищата в разказа за омагьосания остров също криели истината под маска. В сравнение със страхотиите в Европа, детският дом, в който приели моя дядо, приличал на рай и именно в това се превърнал в неговите разкази: безопасно място с безкрайни лета, с ангели пазители и деца с магически способности, които все пак не можели наистина да летят, да стават невидими или да вдигат канари. Изглеждали необикновени, просто защото били евреи. Затова и ги преследвали. Били сираци от войната, изхвърлени от кървавия прилив на онзи малък остров. И не някакви техни изключителни умения ги правели да изглеждат различни. Фактът, че са избягнали гетата и газовите камери, бил достатъчно необичаен.

Вече не молех дядо да ми разказва истории и допускам, че той тайно изпитваше облекчение. Подробностите около ранните му години бяха загадка. Не настоявах. Минал беше през ада и имаше право на дискретност. Срамувах се, че навремето завиждах на живота му, защото вече знаех неговата цена. Опитвах се да бъда щастлив заради собствения си сигурен и съвсем обикновен живот, който с нищо не бях заслужил. Няколко години по-късно, когато бях на петнайсет, се случи нещо необичайно и ужасяващо, а след него остана единствено Преди и После.

Посветих последния следобед от Преди на макета на Емпайър Стейт Билдинг в мащаб 1:10 000, направен от кутии с памперси за възрастни. Невероятно красив, наистина. С основа метър и петдесет от кашони, по-малки кутии за панорамната тераса и педантично подредени мостри за емблематичния връх, кулата се извисяваше над пътеката между щандовете с козметика. Почти съвършена беше, като изключим една незначителна подробност.

— Използвал си „Невърлийк“ — взря се Шели в моето творение и скептично свъси вежди. — В момента тече разпродажба на „Стей-тайт“.

Шели беше управител в дрогерията. Отпуснатите рамене и киселата физиономия бяха такава част от униформата ѝ, каквато и сините блузи с копчета отпред, които всички бяхме задължени да носим.

— Мисля, че каза „Невърлийк“ — отвърнах, понеже наистина така беше казала.

— „Стей-тайт“ — настоя Шели и снизходително поклати глава, сякаш кулата беше куц кон, а тя държеше инкрустиран с перли пистолет. За миг се възцари напрегнато мълчание. Шели продължаваше да клати глава, а погледът ѝ се местеше между мен и моето творение. Вторачих се в нея и придадох объркан израз на лицето си, сякаш не разбирах какво се опитва да ми каже с привичния си пасивноагресивен маниер.

— А-ааааа — възкликнах накрая аз. — Искаш да я направя отново?

— Ами ти си използвал „Невърлийк“ — повтори тя.

— Няма проблем. Веднага се заемам.

Бутнах с върха на униформената си маратонка една кутия от основата и след миг съвършената ми, великолепна конструкция се срина. Вълна от памперси заля пода. Кутиите отскачаха от краката на клиентите, стигнаха чак до автоматичната врата, която се отвори, и августовската горещина нахлу в помещението.

Лицето на Шели стана с цвят на зрял нар. Би трябвало веднага да ме уволни, но знаех, че няма да имам този късмет. Цяло лято правех какво ли не, за да ме изхвърлят от „Първа помощ“, но се оказа невъзможно. Често закъснявах и винаги поднасях неубедителни извинения; обърквах смените; дори умишлено размествах стоките по рафтовете — подреждах лосиони и бебешки шампоани до разслабителните и контрацептивите. Рядко ми се случваше да вложа толкова усилия в което и да е начинание, но въпреки това Шели упорито ме пишеше в платежните ведомости.

Нека уточня казаното по-горе: за мен се оказа невъзможно да бъда уволнен от „Първа помощ“. На всеки друг служител биха показали вратата и при далеч по-невинни провинения. Такава беше първоначалната ми тактика. В Енгълуд, малкия, сънлив крайбрежен град, в който живеех, имаше три дрогерии „Първа помощ“. В област Сарасота дрогериите бяха двайсет и седем, а в цяла Флорида сто и петнайсет — пръснати из щата като неизлечим обрив. А не можех да бъда уволнен, понеже моите чичовци ги притежаваха. Не можех и да напусна, защото работата в „Първа помощ“ отдавна се беше превърнала в свещена семейна традиция. С действията по собственото си саботиране си спечелих вражда с Шели, каквато човек рядко може да си навлече, и постоянната ненавист на колегите, които — да бъдем откровени — и иначе биха ме ненавиждали, тъй като, без значение колко компютърни таблици бих съсипал или колко клиента бих ощетил с рестото, един ден пак щях да наследя завиден дял от компанията, а те — не.