Рансъм Ригс: Домът на мис Перигрин за чудати деца

— Ама защо чудовищата искаха да ти причинят зло? — запитах аз.

— Понеже ние не бяхме като другите хора. Ние бяхме необикновени.

— Как така необикновени?

— Всякак — отвърна той. — Едно момиче летеше, в едно момче живееха пчели, а имаше брат и сестра, които вдигаха канари над главите си.

Трудно беше да преценя дали говори сериозно. Все пак на моя дядо му се носеше славата на ненадминат шегаджия. Той прочете съмнението върху лицето ми и се намръщи.

— Е, ако щеш вярвай. Имам снимки!

Бутна назад шезлонга си, влезе в къщата и ме остави сам на закритата веранда. Миг по-късно донесе стара кутия за пури. Докато надничах в нея, той извади четири смачкани и пожълтели фотографии.

Първата беше неясна снимка на някакъв костюм, но в него сякаш нямаше никой. Или може би човекът в дрехите беше без глава.

— Той, разбира се, имаше глава — ухили се дядо. — Само че ти не можеш да я видиш.

— Защо? Невидим ли беше?

— Това се казва мозък! — вдигна той вежди, сякаш го бях сразил с този си извод. — Казваше се Милърд. Странно момче. Случваше се да рече: „Ей, Ейб, зная какви ги свърши днес“ и ще ти разкаже къде си бил, какво си ял, дали си си чоплил носа, когато си мислел, че никой не те гледа. Можеше и да те проследи тих като мишка и без дрехи, за да не го видиш — просто така, да те наблюдава. Какво нещо, а? — поклати той глава.

После ми подаде друга снимка.

— Е? — рече той в мига, в който я погледнах. — Какво виждаш?

— Малко момиче?

— И?

— Носи тиара.

Той почука с пръст долния край на снимката.

— Какво ще кажеш за краката ѝ?

Приближих фотографията до очите си. Краката на момичето не докосваха земята. Не скачаше, просто сякаш се носеше във въздуха.

Челюстта ми увисна.

— Тя лети!

— Топло — рече дядо. — Левитира. Само дето не се владееше добре и затова понякога се връзваше с въже, че да не се отнесе надалеч!

Не можех да откъсна поглед от обсебващото ѝ кукленско лице.

— Истинска ли е?

— Разбира се, че е истинска — троснато отвърна той, взе снимката и пъхна друга в ръката ми — този път на хилаво момче, вдигнало скала.

— Виктор и сестра му не бяха кой знае колко интелигентни — рече той, — но, виж, за силни — силни бяха!

— Не изглежда силен — казах аз, забелязал слабите му ръце.

— Силен беше, повярвай. Веднъж се пробвах на канадска борба с него и едва не ми изтръгна ръката.

Най-странна обаче беше последната. Снимка на нечий тил, с изрисувано лице отзад на главата.

Взрях се в нея, а дядо Портман започна да ми обяснява.

— Този има две усти, виждаш ли? Една отпред и една отзад. Затова беше толкова висок и дебел!

— Ама само наужким — рекох аз. — Лицето му е нарисувано.

— Да, рисунката е имитация. Заради едно цирково представление. Но аз ти казвам, че той имаше две усти. Не ми ли вярваш?

Стоях и размишлявах. Гледах снимката, после вдигнах поглед към дядо. Лицето му беше искрено и открито. Защо му беше да ме лъже?

— Вярвам ти — рекох аз.

И наистина му вярвах — поне през следващите няколко години, — най-вече защото така предпочитах, както другите деца на моята възраст искаха да вярват в Дядо Коледа. Ние се вкопчваме в собствените си измислици, докато цената на убедеността ни в тях не стане прекалено висока. За мен това се случи през онзи ден във втори клас, когато Роби Йенсен ме приклещи по време на обяда пред масата на момичетата и обяви на всеослушание, че вярвам в приказки за феи. Заслужил си го бях, понеже повтарях историите на дядо в училище, но в онзи унизителен момент предчувствах, че прякорът „феята“ щеше да ме преследва с години и с право или не му се разсърдих.

Същия следобед, както често се случваше, когато и мама, и татко бяха на работа, дядо Портман дойде да ме вземе от училище. Настаних се на предната седалка на стария му понтиак и заявих, че вече не вярвам на неговите приказки за феи.

— Какви приказки за феи? — запита той и ме погледна над очилата си.

— Знаеш какви. Приказките. За децата и чудовищата.

Изглеждаше объркан.

— Кой ти е разказвал приказки за феи?

Обясних му, че измислените истории и приказките за феи са едно и също и че те са за децата, които още си мокрят гащичките, а аз зная, че неговите снимки и истории са пълна измама. Очаквах да побеснее или да започне да се защитава, но той само рече „Добре“ и подкара колата. Това беше.

Трябваше да е предвидил, че все някой ден щях да порасна, но така лесно се предаде, че се почувствах измамен. Не разбирах защо съчиняваше всички онези истории и ме лъжеше за странни неща, които всъщност не съществуваха. Едва години по-късно баща ми обясни: когато бил малък, дядо и на него разказал такива истории и те всъщност не били лъжи, а само преувеличена версия на истината — понеже детството на дядо Портман ни най-малко не приличало на приказка. По-скоро било като разказ на ужасите.