Даниел Стийл: Домът на надеждата

Джак и Лиз Съдърланд се срещнаха с Аманда Паркър в десет часа сутринта в деня преди Коледа. Над Марин Каунти, северно от Сан Франциско, грееше ясно слънце. Аманда обаче изглеждаше нервна и уплашена. Тя беше дребничка и крехка блондинка, а пръстите и трепереха почти незабележимо докато разкъсваха на безброй дребни парченца хартиената кърпичка, която стискаше в ръка. От една година насам Джак и Лиз се занимаваха с развода й. Те двамата работеха като екип от момента, в който, непосредствено след женитбата си преди осемнадесет години, основаха юридическата си кантора.

Двамата обичаха да работят заедно и през годините бяха постигнали пълно сътрудничество и разбирателство. Харесваха професията си и си разбираха от работата. Допълваха се един друг, макар че маниерите им на работа бяха съвършено различни. Тактиката на доброто и лошото ченге, която Лиз и Джак прилагаха непреднамерено, а понякога дори и подсъзнателно, даваше добри резултати както за тях, така и за клиентите им. Джак неизменно приемаше ролята на агресивен и винаги готов за конфронтация адвокат, който се бори като лъв за по-изгодни условия и по-големи обезщетения за клиентите си, безжалостно притиска опонентите си в ъгъла и не им дава да мръднат оттам, докато не получи за клиента си онова, което си е поставил за цел. Лиз, от друга страна, проявяваше по-голяма загриженост и доброта, подхождаше творчески към тънкостите и детайлите във всяко едно дело, държеше клиентите за ръчичка и им вдъхваше увереност, когато това бе необходимо, и се бореше за правата на децата им. На моменти различията в подхода им към дадено дело ставаха причина за разногласия и спорове. Точно такъв бе и случаят на Аманда. Въпреки множеството злобни и отмъстителни номера на съпруга й, въпреки заплахите му, постоянните словесни атаки, че и физическа саморазправа от време на време, Лиз смяташе, че Джак възнамерява да постъпи с него твърде сурово.

— Ти да не си се побъркала? — направо я попита Джак преди пристигането на Аманда. — Спомни си само какво й е причинил този тип. В момента издържа финансово трите си любовници, мами съпругата си от десет години насам, укрива от нея всичките си доходи, не дава пукната пара за децата си и иска да се отърве от този брак, без да плати нито цент. И какво предлагаш да направим? Да му открием попечителски фонд и да му се извиним за изгубеното време и причинените неприятности?

Ирландската борбеност на Джак отново бе взела връх. А Лиз, която благодарение на искрящата си червена коса и яркозелени очи създаваше впечатление за огнен и кипящ темперамент, в действителност бе много по-умерена от съпруга си. Джак имаше тъмни очи, които в момента блестяха заплашително, а косата му бе побеляла напълно още когато бе тридесетгодишен. Хората, които ги познаваха добре, ги дразнеха от време на време и твърдяха през смях, че двамата приличат на Кетрин Хепбърн и Спенсър Трейси. И въпреки епизодичните им разгорещени спорове всички техни колеги и приятели знаеха, че Джак й Лиз са луди един за друг. Любовта помежду им бе все още жива и пламенна, а бракът им бе солиден. Имаха семейство, за което всички им завиждаха, и пет деца, които обожаваха. Четири от тях бяха наследили червената коса на майка си и само най-малкото момче бе взело черната на баща си.

— Не твърдя, че Филип Паркър не заслужава да бъде разпнат — спокойно обясни Лиз. — Опитвам се само да ти кажа, че, ако го притиснеш твърде силно, той ще си го изкара на нея.

— Аз пък ти казвам, че той има нужда точно от това. В противен случай ще продължи да я разиграва до безкрайност. Трябва да го ударим там, където ще го заболи най-силно. А в случая това е портфейлът му. Не можем да му позволим да се измъкне след всичко, което й е причинил, Лиз, и ти го знаеш.

— Обаче ти възнамеряваш да измъкнеш килимчето изпод краката му и да парализираш целия му бизнес…

В думите й имаше смисъл, но неотстъпчивата тактика на Джак неведнъж бе давала добри резултати и той бе постигал за клиентите си обезщетения и издръжки, каквито малко други адвокати можеха да извоюват.