Даниел Стийл: Домът на надеждата

— Точно това казвам и аз. Той наистина е мръсник и е напълно в негов стил да се появи на прага й и да й изкара акъла от страх с надеждата, че така ще я принуди да поиска от нас да отменим съдийското решение.

— За това не може да става и дума, любов моя. Няма да й позволя да го направи. А ти само я плашиш с всичките тези глупости за 911.

— Исках само да й напомня, че не е сама и че може да разчита на помощ. Тя е малтретирана жена, Джак. Не е някоя разсъдлива и смела дама, решена да не позволи на бившия си съпруг да я плаши и разиграва. Тя е една ходеща жертва и ти чудесно знаеш това.

— А ти си много милостива и преизпълнена със състрадание. И аз те обичам за това — заяви той, пристъпи към нея и я прегърна.

Наближаваше един часа след обяд и те възнамеряваха да затворят кантората за периода от Коледа до Нова година. Вкъщи ги очакваха пет деца и никой от двамата не се съмняваше, че са изключително заети през тези дни. Лиз обаче с по-голяма готовност напускаше офиса и тръгваше за вкъщи от Джак. Когато беше с децата си у дома, тя мислеше единствено за тях и Джак я обичаше още повече заради тази й всеотдайност.

— Обичам те, Джак Съдърланд — с усмивка изрече тя и той я целуна.

Той обикновено сдържаше чувствата си в кантората, но на следващия ден беше Коледа, а и бяха успели да привършат с всичките си служебни ангажименти преди празниците и дори бяха спечелили победа по делото на Аманда Паркър.

Лиз остави папките си в офиса, но Джак натъпка в куфарчето си документацията по пет-шест нови случая. Половин час по-късно двамата си тръгнаха всеки в своята кола. Лиз пое към къщи, за да се подготви за Бъдни вечер, а Джак отиде в центъра. Той винаги пазаруваше за Коледа в последния момент, за разлика от Лиз, която още през ноември бе купила подаръците за Джак и за децата. Тя беше невероятно организирана и никога не пропускаше нищо, благодарение на което успяваше така успешно да се грижи за многолюдното си семейство и едновременно с това да гради успешна кариера. Освен това от четиринадесет години насам имаше прекрасна икономка, Керъл, която бе напълно отдадена на децата им. Лиз изобщо не се съмняваше, че без нейната помощ щеше да е загубена. Керъл беше млада мормонка, която бе започнала работа при тях на двадесет и три годишна възраст и която обичаше децата Съдърланд почти толкова, колкото ги обичаха и родителите им. Особено най-малкия, Джейми, който беше на девет годинки.

На тръгване Джак обеща, че ще се прибере у дома в пет или в пет и половина. Все още не бе сглобил новия велосипед на Джейми, а Лиз знаеше, че някъде към полунощ щеше да започне да опакова нейния подарък в кабинета си в дома им. Бъдни вечер в техния дом беше истински празник. И двамата уважаваха и почитаха традициите, а през годините на семеен живот бяха съумели да ги осмислят и вплетат в един прекрасен семеен празник, който децата им обожаваха.

Лиз измина краткото разстояние до дома им в Тибърън и се усмихна, когато спря на алеята пред къщата им на улица Хоуп 2 2 Hope (англ.) — надежда — Б.ред. . Трите й дъщери току-що се бяха върнали от пазар с Керъл и изваждаха пакетите от колата. Мегън беше слабичко и високо четиринадесетгодишно момиче. На тринадесет Ани беше по-набита от сестра си и поразително приличаше на Лиз. Рейчъл беше на единадесет години и макар да бе наследила червената коса на майка си, приличаше силно на Джак. Момичетата се разбираха изненадващо добре. В момента бяха в превъзходно настроение и шеговито се препираха нещо с Керъл. Трите се усмихнаха щастливо, когато видяха майка им да се приближава към тях.

— Какво правихте днес? — Лиз обгърна раменната на Ани и Рейчъл и присви очи, когато погледна към Мегън. — Това, с което си облечена, не е ли любимия ми черен пуловер, Мег? Или изобщо няма смисъл да питам? Ти си по-едра от мен и ще го разшириш.

— Не съм виновна, че си плоска като дъска, мамо — отвърна Мегън и се усмихна виновно. Те непрекъснато заемаха дрехи една от друга и от майка си и в повечето случаи това ставаше без позволението и одобрението на собственицата на въпросния пуловер или блуза, или каквото е там. Това бе единственият повод за спорове и разногласия между момичетата и той едва ли можеше да се нарече проблем. Докато ги наблюдаваше, Лиз се почувства истинска късметлийка. Двамата с Джак имаха страхотни деца и винаги с удоволствие прекарваха с тях всяка свободна минута.

— Къде са момчетата? — попита Лиз и докато вървеше след тях към къщата, забеляза, че Ани е обула любимите й обувки. Положението беше безнадеждно. Каквито и дрехи да им купуваше, те очевидно щяха да продължат да използват и нейния гардероб на комунални начала.