Даниел Стийл: Домът на надеждата

Бебето се роди десет минути след като Лиз пристигна в болницата. Раждането беше лесно за нея, но не и за Джейми. В началото всички се опасяваха, че пораженията може да се окажат по-сериозни. През първите няколко седмици не бяха сигурни дали детето изобщо се оживее. Когато най-сетне си го прибраха у дома, след като бе прекарал шест седмици в кувьоз, той им се стори като малко чудо. И до ден-днешен цялото семейство го възприемаше по този начин. Джейми беше невероятно обичлив и мъдър по свой собствен начин. Беше най-доброто от всичките пет деца и въпреки ограничените си възможности, притежаваше прекрасно чувство за хумор. Родителите му, както и по-големите деца в семейството, отдавна вече се бяха научили да се радват и възхищават на постиженията му и да не скърбят за онова, което не беше и никога нямаше да бъде. Джейми беше толкова красиво дете, че хората не можеха да отделят поглед от него, но когато заговореше, непознатите неизменно оставаха шокирани от неговата директност и начина му на изказ. Понякога им бе нужно известно време, за да осъзнаят, че е по-различен. Състраданието, което веднага се появяваше по лицата им, дразнеше и ядосваше родителите и по-големите му брат и сестри. Когато хората изразяваха съжалението си с думи, Лиз неизменно отговаряше:

— Недейте. Той е страхотно хлапе. Сърчицето му е препълнено с доброта и любов към хората и ние много го обичаме.

Освен това Джейми бе винаги щастлив, а това бе огромна утеха за майка му.

— Забрави да сложиш шоколадови пръчици — подсети я Джейми. Сладките с шоколадови пръчици бяха любимият му сладкиш и Лиз често му ги приготвяше.

— Помислих си, че понеже е Коледа, е по-добре курабийките да са без шоколад. Вместо това ще ги напръскаме с червена и зелена боя. Какво ще кажеш?

Той са замисли за миг, а след това кимна одобрително.

— Сигурно ще станат много красиви. Може ли аз да ги напръскам?

— Разбира се. — Лиз сложи пред него тава с наредени в нея курабийки с формата, на коледни елхички. След това му подаде и шприца, в който бе сложила червена боя.

Джейми се залови с усърдие за работа, а когато свърши, Лиз му подаде следващата тавичка. Продължиха да работят в екип докато украсят всички сладки, след което Лиз ги сложи във фурната да се пекат. Забеляза обаче, че Джейми изглежда угрижен.

— Какво има? — очевидно беше, че детето е притеснено от нещо. А в такива случаи бе много трудно да се прогони неприятната мисъл, зародила се в малката му главичка.

— Ами ако не ми го донесе?

— Кой? — Двамата разговаряха помежду си с къси изречения — отдавна бяха свикнали да общуват по този начин и не срещаха никакви затруднения.

— Дядо Коледа — отвърна Джейми и погледна тъжно майка си.

— Колелото? — Той кимна. — И защо да не ти го донесе? Ти беше много послушно дете през изминалата година, миличък. Обзалагам се, че ще ти го донесе. — Не й се искаше да го лиши от изненадата, но едновременно с това се стараеше да го успокои и да му вдъхне малко увереност.

— Може да си помисли, че не мога да го карам още.

— Дядо Коледа е много умен. Знае, че можеш да се научиш. Освен това ти му писа, че Питър е обещал да ти помогне.

— Мислиш ли, че ми е повярвал?

— Сигурна съм. Защо не отидеш да си поиграеш малко или пък да провериш какво прави Керъл. Ще те повикам, когато сладките станат готови. Ти ще ги опиташ пръв.

Той се усмихна при мисълта за вкусните курабийки и, забравил за Дядо Коледа, тръгна да потърси Керъл. Джейми, който все още не можеше да чете, много обичаше часовете, през които Керъл му четеше на глас.

Лиз се приближи до един шкаф, откъдето измъкна няколко грижливо скрити подаръка и ги сложи под елхата. Когато курабийките се опекоха, тя извика на Джейми. Той обаче бе толкова погълнат от заниманията с Керъл, че отказа да слезе в кухнята. Лиз подреди сладките в подноси и ги остави на кухненската маса. След това се качи горе, за да опакова книгата на Чосър, която бе купила за Джак. Другите му подаръци бяха опаковани от седмици, но рядката книга с елегантна кожена подвързия бе намерила съвсем наскоро в една книжарничка.

Остатъкът от следобеда измина неусетно. Питър се прибра малко преди Джак. Изглеждаше щастлив и развълнуван. Погълна цяла шепа курабийки, а след това попита дали може да отиде у Джесика веднага след вечеря.

— Защо този път не дойде тя? — недоволно попита Лиз. Вече почти не го виждаха — той беше или на тренировка, или на училище, или пък у приятелката си. Откакто взе шофьорската си книжка, като че ли се прибираше само за да преспи в дома си.